Във всеки случай, мисленето в тази насока нямаше да ме доведе доникъде. Спрях едно такси и казах адреса на Пепи. Шофьорът го познаваше добре.
— Приятел ли ти е? — попита той, засилвайки таксито между движещите се коли, сякаш бързаше да се отърве от мен.
— Попитай го. Ще ти каже, ако поиска да знаеш.
— Умник, а? — изсумтя шофьорът. — Такива с лопата да ги ринеш. С лопата да ги ринеш.
— Чух те още първия път — казах му аз.
Изминахме няколко пресечки в мълчание и той се реши да заговори отново:
— Този тип Кругър създава само неприятности в бизнеса с такситата. Някой трябва да го спре.
— Ела с мен и го спри — казах аз и вдигнах крак на меката седалка срещу мен.
— Той ли? Харесвам такива съвети. Все едно да кажеш, защо не фраснеш Джо Луис по мутрата.
— Само карай — помолих го аз. — Искам да е тихо. Това го възпря и не се обади повече, докато стигнахме пред къщата на Пепи. Дадох му един долар.
— Задръж рестото. Приличаш на човек, който има нужда от утеха.
Шофьорът прибра бавно долара.
— Някои от вас, остроумните типове, сте просто влюбени в себе си — рече той и се изплю на алеята. — Басирам се, че ще си сцепиш устната, докато целуваш огледалото.
Изчезна, преди да успея да измисля отговор.
Концентрирах се върху къщата на Пепи. Беше хубава бърлога и приличаше на собственост на Винсънт Астор, Джей Пи Морган или някой друг подобен влиятелен магнат. Постройката беше солидна, голяма и изглеждаше студена, с червени тухлени стени, покрив от теракотени керемиди и еркерни прозорци от бял камък.
Изкачих трите широки стъпала до масивната дъбова врата, обкована с железни гвоздеи, и позвъних. Възрастен мъж, облечен с дрехи на иконом, отвори вратата. Без дори да ме попита какво искам, той ме покани: „Влезте, сър.“ Последвах го в обширна приемна, обзаведена в най-модерния стил, който бях виждал от тази страна на Лексингтън. Не мога да кажа, че ми харесваше много, но смърдеше на пари, а това беше единственото нещо, което интересуваше Пепи.
Икономът ме погледна въпросително. Беше едър, с бяла коса и избелели сини очи. Едната страна на лицето му беше изкривена, сякаш от прекаран преди време удар. Това му придаваше неприятен израз.
— Искате ли да видите някого по-специално, сър? — попита той.
— Да. Искам да говоря с мистър Кругър.
— Мистър Кругър?
Икономът вдигна вежди, сякаш бях поискал да говоря с президента.
— Точно така — отговорих аз, като му се усмихнах.
— Страхувам се сър, че мистър Кругер не вижда никого без предварително уговорена среща. Може би ще се видите със секретарката му? — произнесе с достойнство той.
— Слушай, съжалявам по въпроса за срещата и не ме е интересува секретарката. Искам да видя Кругър. Иди да му кажеш, че Рос Милън от „Ню Йорк Рикордър“ иска да го види. Кажи му, че е важно.
За секунда икономът ме погледна внимателно.
— Разбрано, сър — каза той и се понесе нагоре по стълбите, като ме остави прав в приемната.
След малко започнах да си мисля, че е получил нов удар и лежи горе, стенейки за помощ. Стрелките на големия, старинен стенен часовник се движеха напред с леки, подскачащи движения и аз все повече се уморявах да стоя прав.
После дочух да идва някой. Не беше икономът. Който и да се движеше по коридора, вървеше бързо и леко. След това по широкото стълбище заслиза някакво момиче. Беше слабо, деликатно и тъмнокосо. Имаше необикновено прави вежди, а очите му бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и неопределен израз. Носеше светлокафяви спортни панталони, тъмночервен пуловер и светлокафява кърпа около врата. Изглеждаше съвсем добре, докато човек не видеше устата й. Тя я издаваше. Представляваше тънък, почти лишен от устни червен прорез. Представях си я в полутъмна стая да къса краката на паяци за забавление. Отзад и отпред фигурата й изглеждаше така, сякаш я бяха прекарали през преса за гладене.
— Аз съм секретарката на мистър Кругър — представи се тя.
Гласът й беше дълбок и мелодичен.
— Да, да, да — казах аз, — да, да, да.
Тя вдигна едната си вежда и опита отново.
— Искали сте да видите мистър Кругър?
— Така беше, но промених решението си. Моят лекар ми разрешава само по едно ядене на ден — отговорих аз, като оправих вратовръзката си. — Какво правите вечер?
— Вие сте Милън, от „Ню Йорк Рикордър“, нали? — попита тя.