Кобалтовосините й очи потъмняха.
— Да, Рос Милън. Просто Рос за вас. Какво ще кажете да се срещнем? Поканата ми е малко бърза, но ще успея да уредя нещо за тази вечер.
— По какъв въпрос искате да видите мистър Кругър?
Усещах, че не напредвам особено, но не се отчайвах.
— Аз ще му кажа — отговорих любезно. — Не искам да ви обиждам, но става дума за нещо дребно, между мъже. И жените си имат тайни, нали знаете?
— Тогава ще е по-добре да се качите горе — рече тя и като се обърна, се насочи обратно по пътя, по който беше дошла.
Когато изкачихме стълбите, аз се изравних с нея и тръгнах от едната й страна.
— Само се шегувах — обадих се ненадейно, — не обръщайте внимание на това.
Тя не отговори.
— Бихте ли ми казали името си? Искам да зная как да ви представя на приятелите си.
— Лидия Бранд — отговори тя, без да обръща глава. — И нямам намерение да се срещам с приятелите ви.
— Човек никога не знае. Понякога се случват странни неща.
Тя отвори вратата, която се намираше в края на коридора, и се отдръпна встрани.
— Мистър Кругър ще дойде всеки момент.
— Но вие няма да ме оставите? — казах аз, като се вмъквах в стаята.
Кобалтовосините очи гледаха страстно, но тя не каза нищо. Затвори вратата след себе си и ме остави сам.
Помещението беше голямо, а стените му бяха покрити с книги. Огледах се наоколо с интерес. Библиотеката съдържаше най-богатата колекция от книги за престъпления, която някога бях виждал. Даже главното полицейско управление не можеше да се мери с нея. Книгите обхващаха обширен материал: от престъпления, извършени през шестнадесети век, до най-съвременни случаи. Имаше книги за отравяния, съдебна медицина, убийства, изнудвания, отвличания, изнасилвания. На практика, от всичко по нещо. Точно се бях загледал във втория том на Хейвълок Елис, когато вратата се отвори и в стаята влезе Пепи.
Да, признавам си, че ме стресна. Не бях го виждал от години. Освен това, както вече ви казах, тогава той се занимаваше с алкохол. Сега, естествено, беше влязъл в обществото и аз очаквах промяна, но чак пък толкова…
Беше облечен в сив копринен халат с яркочервен пояс. Под него изглежда носеше бяла копринена пижама. Лицето му беше гладко, без никакви бръчки, сякаш всички съществуващи на света електрически масажи бяха прилагани върху него. Малките му бели ръце бяха меки и добре поддържани, а ноктите имаха маникюр. Но очите му си бяха същите, старите малки стъклени сини камъчета. Същата си беше и голямата му плешива глава, само дето блестеше като полирана с восък.
Погледнахме се, после той затвори вратата и се приближи.
— Имаш страхотна библиотека, Пепи — казах аз, произнасяйки първото нещо, което ми дойде в главата. — Кой ти я събра?
Той почеса с палец носа си отстрани. Това беше нещо ново. В онези времена нямаше време да позира.
— Какво искаш?
Гласът му беше висок и мек. Много напомняше интонацията на японец и звукът му събуди в мен бездна от спомени. Бях забравил този висок, съскащ глас.
— Какъв успех — казах с възхищение. — Спомням си, как изглеждаше преди години, а погледни сега!
— Какво искаш? — повтори той.
Аз млъкнах и го погледнах. Безжизненият, стъклен поглед ми казваше, че това няма да е празник на любовта, затова реших да бъда по-конкретен.
— Къде е Кели?
— Кели? — повтори той и се намръщи. — Кой Кели? За какво говориш?
В гласа му се долавяха гневни нотки.
— Има един приятел на име Кели, с когото искам да се свържа — отговорих аз, като почти седнах на голямата дъбова маса за четене. — Чух, че те търсил. Помислих си, че ако двамата сте се видели, няма да имаш нищо против, да ме свържеш с него.
Той ме изгледа внимателно.
— Не познавам никакъв Кели — каза накрая.
Аз вдигнах рамене.
— Много жалко. Добре, тогава ще си вървя. Бях останал с впечатление, че го познаваш.
— Защо ти е?
Въпросът излетя внезапно, като раздвоения език на змия.
— Няма да ти губя времето — отговорих, като се отблъснах от масата. — Не е нещо, което би те интересувало.
Той рече:
— Не си тръгвай. Седни.
Това не беше покана, а заповед. Нямаше какво да губя, затова седнах в един голям фотьойл и се отпуснах.
— Напуснал си „Рикордър“? — каза той рязко.
Аз наклоних глава.
— Да. Медокс ме изхвърли. Това е благодарността му след всичко…
— С какво се занимаваш сега? — прекъсна ме той.
— Живея от ума и спестяванията си — отвърнах безгрижно. — Ще се оправя. Защо е този интерес?
— Мога да ти предложа нещо.
Погледнах го. Нито жабешкото му лице, нито сините му, студени очи и голата, блестяща глава ми говореха нещо. Въпреки това не ми харесваше. Знаех с какво се занимава Пепи. Не беше по вкуса ми, но трябваше да внимавам как да му го кажа.