— В момента не търся нищо — казах бавно.
— Работата е добра — рече той направо и се настани в един фотьойл срещу мен. — Няма нищо, което да не ти хареса.
Изсумтях и попитах:
— Какво по-точно?
— Лу Андаса се кандидатира в изборите. Иска някой да се заеме с рекламата. Подходящият човек ще получава двеста и петдесет долара на седмица. Мисля, че ти можеш да се справиш.
Бях изненадан.
— Лу Андаса? — попитах аз. — Не го познавам.
— Подходящ е — каза Пепи, разглеждайки поддържаните си нокти. — Много е добър.
— Защо мислиш, че мога да се справя? — попитах аз, за да спечеля време.
— Можеш — повтори той. — Двеста и петдесет долара не е лошо, нали?
— Прекрасно е — отвърнах аз, — но в момента имам едно-две неща…
— Не се безпокой за тях — каза внимателно Пепи.
Погледнахме се.
— В края на краищата, какво значение могат да имат? — продължи той. — Шамуей няма да те интересува. Той е един стар човек и е свършил вече. Кели също, той е нищожество. Остави момичето намира. На теб не ти трябват момичета. Те само объркват нещата.
Беше многозначително, не знаех какво да кажа. Той се облегна назад и погледна към тавана.
— Ако Андаса бъде избран, ще се отвори много работа. Аз съм заинтересуван лично.
Погледнах крадешком часовника си. Беше почти време за обяд.
— Определил съм си среща на обед — казах. — Ще ме оставиш ли да помисля?
— До обед има много време, ще накарам шофьора си да те откара. Къде ще обядвате?
— В Манета — отговорих аз, без да се замислям.
— Разбирам. Намираш ли, че тя изглежда добре?
Погледнах го втренчено.
— Тя? Какво?…
— Мира Шамуей. С нея е срещата ти, нали?
— Какво знаеш за Мира Шамуей? Какво си намислил, Пепи? — изправих се аз.
Говореше прекалено загадъчно.
— Извини ме за минута — отговори той, стана и излезе.
Стоях и се чудех за какъв дявол е всичко това. След минута той се върна и се усмихна за първи път.
— Значи искаш да го обмислиш? — попита той.
— Слушай, Пепи, какво знаеш за Мира Шамуей? Кажи го направо.
— Чета вестници — каза той равнодушно. — Чувам различни неща. Винаги чувам разни неща. Андаса е най-важен за мен. Можеш ли да отговориш, да или не?
Изправих се.
— Нека да помисля до утре. Къде мога да се срещна с човека?
— До утре тогава. Позвъни ми, ще уредя среща. Искаш ли колата ми?
Поклатих отрицателно глава.
— Не, ще взема такси.
Изведнъж като че ли му омръзнах и му се искаше да си тръгна по-бързо.
— Значи ще се обадиш. За двеста и петдесет си струва да помисли човек.
Пепи излезе от стаята. Не минаха и три секунди и вътре влезе икономът.
— Оттук, сър — каза той и ме поведе надолу по стълбите към входната врата.
Едва на улицата, след като вратата хлопна зад мен, успях да подредя обърканите си мисли. Стоях и гледах голямата къща. Усещах, че някой ме наблюдава. Спрях едно такси и казах на шофьора да ме закара при Манета.
Глава дванадесета
Когато пристигнах при Манета, Мира я нямаше и аз отидох на бара.
— Един ментов коктейл — поръчах на бармана. — Искам да ви предупредя, че съм от школата на мачкачите, затова държа да намачкате ментовите листа в коктейла ми, а не само да ги натопите. Разбрахте ли?
— Тук винаги го правим, сър — отвърна той с усмивка. — Натриваме и ръба на чашата с мента.
— Чудесно. Не е трябвало да ви казвам нищо, но има хора, които само накисват ментата.
— Те просто са невежи, сър — рече той и отиде на края на бара, за да приготви коктейла ми.
Запалих цигара и се замислих за Пепи. Не можех да разбера, защо ми предлагаше работа. Доколкото го познавах, предположих, че зад това се крие нещо. Можех да се хвана на бас, че той познава Кели и двамата се бяха виждали.
Докато мислех, в бара влезе едно момиче. Беше облечено в яркооранжева копринена рокля, която достигаше на един инч под коленете му. През раменете си бе наметнало бял копринен шал на големи червени точки, а симпатичната му филцова шапка, в бяло и червено, бе дръзко килната на главата му.
Това беше Мира. Не зная защо, но не можах да я позная в първия момент. Имаше нещо в походката й, някакъв непознат за мен израз в очите й, които я правеха да изглежда като непозната. Веднага щом ме видя, тя помаха с ръка, усмихна се и се приближи.
— Здравей, много ли те накарах да чакаш?
— Аз… аз не можах да те позная — измънках аз. — Може би е заради новата рокля.
Тя ми хвърли остър поглед.
— Харесва ли ти? — полюбопитства, като ми се усмихна отново. — Специално за тебе е.