— Мисля, че е страхотна — казах аз, чудейки се, кое бе по-различното в нея. — Нека да седнем, — прекарах един изтощителен час.
Тя се приближи до една от масите и седна. Аз я последвах и когато се настанихме с чаши пред нас, рекох:
— Толкова е приятно и отморяващо да гледаш красива жена.
Погледнах с интерес коленете й.
— Имаш много хубави лакти — продължих аз. — Не бях ги забелязал преди.
Тя се засмя.
— Изглежда си придобил ужасно кривогледство след последната ни среща.
— Да — рекох аз, като я гледах отблизо. — Отървала си се от Уиски?
— Отървах се.
В гласа й се прокрадваше някаква зловеща нотка, която ме накара да я наблюдавам още по-внимателно. Тя се усмихваше, но очите й не бяха весели.
— Интересна ли беше сутринта?
— И още как — отговорих й и разказах за Пепи.
Тя стоеше тихо и ме слушаше, а когато свърших, каза:
— Какво мислиш да правиш?
— Имаш предвид работата? Нищо. Не искам да работя за Пепи.
— Но нали работата е хубава?
— Не зная. Парите са добри, но Пепи не е свестен човек, че да работиш с него. Няма да го бъде за дълго.
— Но ти няма да работиш с Пепи, а с Андаса, нали? — отбеляза тя.
— Това е едно и също. Андаса ще бъде подставено лице на Пепи.
— Трябва да помислиш върху това — продължи тя. — Какво ще правиш иначе?
Изпих чашата си, изправих се и рекох:
— Ще помисля, но нека първо се нахраним.
Отидохме в ресторанта. Когато суетнята на келнерите около нас приключи и направихме избора си от менюто, аз попитах:
— Не смяташ ли, че първо трябва да намерим баща ти?
— О, мислих за това. Знаеш ли, не държа особено.
Погледнах я.
— Значи ти е все едно?
— Да.
— А какво ще кажеш за момичето, което се представя за теб?
Тя отново вдигна рамене.
— Не може да ми навреди, нали? Ако баща ми има нужда от евтина победа, достатъчно голяма съм, да го оставя да я има. Нека не говорим за това, да поговорим за теб. Не смяташ ли, че трябва да се огледаш наоколо за работа?
— Значи сега мислиш за мен? Това е нещо ново от теб.
Тя ме погледна и в очите и долових израз, който накара кръвта във вените ми да закипи.
— Защо да не мисля за теб и твоето бъдеще? — попита тя, като сложи ръката си върху моята.
— Да не би изведнъж да си решила, че може би ме харесваш мъничко? — казах аз, като стиснах ръката й.
— Възможно е. Възможно е да те харесвам много, но трябва да имаш стабилна работа.
— И тогава? — попитах аз. — Мога да намеря постоянна работа. Човек с моя опит…
— Защо не се срещнеш с Андаса и не разбереш, дали би могъл да работиш с него? — предложи тя малко прекалено настойчиво.
— Не се ли горещиш прекалено много заради този тип? — попитах подозрително. — Убеден съм, че искаш да работя за него.
— Искам да си намериш хубава работа.
— Струва ми се, че ми натрапваш Андаса — отвърнах аз. — Вече ти казах какво мисля за Пепи и обкръжението му. Може да започна работа, но няма да е с Андаса.
— Не ставай инат — в гласа й се долавяше гняв. — Къде другаде мислиш, че ще печелиш по двеста и петдесет на седмица?
— Не е кой знае каква камара пари. Само от писането на статии ще изкарам два пъти повече.
Мира прехапа устни и погледна встрани.
— Щом мислиш така… — рече тя и издърпа ръката си от моята.
Осъзнах, че обедът не се очертава като много успешен, искаше ми се да я заведа някъде, където да можем да си поговорим. Тя криеше нещо и аз исках да разбера какво е. Завършихме обяда в мълчание. Ако говорехме, беше за хората в залата или други неща от този род и през цялото време тя не ме погледна нито веднъж. Накрая платих сметката и станахме.
Чувствах се леко потиснат. Стояхме и чакахме мълчаливо за такси и когато едно спря до нас, попитах:
— Какво да правим? Да се приберем и да изведем Уиски на разходка, да поседим в парка или нещо друго?
— В парка — реши тя.
Не бях стъпвал в Сентръл Парк от две години. Беше чудесно да отида отново там. Той си беше същият, както винаги. Предполагам, че и след петдесет години ще е така. Майки и бавачки с деца на ролкови кънки, в колички, на тротинетки и велосипеди, щяха да четат или да клюкарстват на слънцето, дълго след като ние ще бъдем заровени в земята. Гребните лодки, накацали като водни насекоми върху езерото, също щяха да си останат. Заклетият нюйоркчанин с умерени доходи не усещаше особено липсата на провинцията. Той си имаше Сентръл Парк, с неговите тридесет тенис корта, деветнадесет футболни и шест хокейни игрища и четири и половина мили дълги алеи, за да се разхожда с момичето си вечер. Това му беше достатъчно. Достатъчно беше и на мен.
Седнахме на сянка и започнахме да наблюдаваме хората, които се разхождаха на групи около нас. Беше чудесно само да си седиш така, но аз имах много неща в главата, за които трябваше да мисля. Когато се опитах да хвана ръката й, тя се отдръпна от мен.