— Не прави представление — каза остро.
— Притесняваш ли се — попитах изненадан. — Да поговорим за нас, Мира.
— Разбира се. Какво по точно?
— Дали да не се оженим? — предложих й аз, без да зная дали го искам или не, но бях любопитен да видя реакцията й.
— Мисля, че не трябва — отговори тя, като гледаше една двойка влюбени, които се разхождаха плътно притиснати от другата страна на езерото. — Защо да се омъжвам? Във всеки случай няма да се омъжа за човек без положение. Защо да го правя? Чудесно се справям и сама.
— Хората не се женят за положение или пари — рекох меко. — Правят го, защото се обичат.
Тя ми хвърли бърз поглед и се засмя.
— Кой ти каза това? Звучи като „Какво трябва да знае всяко момиче“. Тази приказка за любовта си отиде с Гражданската война.
— Понякога ми се иска да те хвърля в езерото — казах сърдито. — Не може ли да сме сериозни поне за малко?
— Не и докато не си намериш работа. След това може би?
— О’кей, ако си намеря работа, ще помислим ли върху това?
— Стига да е достатъчно добра.
— Знаеш ли, ангелче, започвам да се уморявам от меркантилните ти възгледи за живота.
Тя се на цупи.
— Ще се видиш ли с Андаса? Само за да ми направиш удоволствие?
— Какво ти става? — попитах аз, с надежда да се измъкна. — Какво ще кажа на Док и Сам? Не искаш ли да откриеш баща си, или Кели, или момичето, което прилича на теб?
— Рос — рече тя и хвана здраво ръката ми, — нищо няма значение, докато сме двамата. Искам само теб и винаги да бъдем заедно. Не можем ли да забравим за другите двама?
— Добре, бихме могли да ги оставим — произнесох бавно, — но трябва да им кажем.
— Да го направим тогава — каза нетърпеливо тя. — Да им кажем веднага.
— Добре, нямам нищо против — съгласих се аз.
Погледнах часовника си. Минаваше три.
— Би трябвало да са си вкъщи, освен ако Сам не е слязъл до басейна.
Докато вървяхме по многобройните каменни стъпала, които извеждаха от парка, тя попита:
— Ще се срещнеш ли с Андаса?
— Да, ще го видя по някое време тази вечер.
— Обещаваш ли? — каза тя, притискайки ръката ми до себе си.
— Обещавам, щом значи толкова много за теб.
Когато влязохме в апартамента, от кухнята излезе Сам с тревожен израз на лицето.
— А, ето ви — рече успокоен той. — Уиски с вас ли е?
— Не — отвърнах аз. — Мира не го е взимала със себе си.
Сам изглеждаше разстроен.
— Господи! Тогава се е загубил.
После се обърна към Мира.
— Веднага щом ти тръгна, той излезе и не се върна повече. Погледнах на улицата, но него го нямаше. Помислих, че те е последвал и ти си го взела на разходка.
Мира поклати отрицателно глава.
— Не съм го виждала.
— Той ще се появи — казах аз и хвърлих шапката си на стола. — Познавам Уиски! Намерил си е някоя приятелка и сега се опознават.
В този момент в стаята влезе Ансел.
— Намерихте ли Уиски? — попита с тревога той.
— Не се вълнувай, ще си дойде. Просто се разтъпква. Голямо куче като него има нужда от движение и той разузнава наоколо.
Ансел погледна към Мира и каза усмихнат:
— Много си красива тази сутрин. Добре ли мина обядът?
— Да, благодаря — отговори тя и свали шапката си. — Беше много приятно.
Сам я попита:
— Не се ли тревожиш за Уиски?
Тя премигна.
— Не, ако Рос мисли…
— Рос? — рече Сам с широко отворено очи. — О-о! Да не би вие двамата, да започвате да се обичате?
Мира се обърна към мен.
— По-добре ти им кажи — промълви тя и избяга от стаята.
Ансел и Сам ме изгледаха подозрително.
— Какво става? — попита Сам. Приближих се до едно кресло и седнах.
— Не зная — отговорих. — Много неща се случиха, откакто се разделихме.
Разказах им за Пепи, Андаса и Лидия Бранд. Те ме изслушаха мълчаливо, после Док рече:
— Чувал съм за Андаса. Никой не го смята за свестен.
— Аз също — добави Сам. — Беше един от убийците в бандата на Джо-Джо в китайския квартал, когато бях там. Няма нужда да се забъркваш с него.
Посочих с пръст към тавана.
— Това е, което тя иска — казах бавно. — Иска да ви зарежа и да живеем двамата. Заяви, че нищо нямало значение за нея, щом сме заедно и работя за Андаса. Какво ви говори това?
Не им говореше нищо.
— Не иска да се занимава с баща си. Няма нищо против някой да се представя за нея. Сякаш не е тя, а някой друг — продължих аз, като гледах упорито към Док.
— Да — рече той. — Разбирам какво имаш предвид. Чудя се…