— Трябва да разберем — прекъснах го аз, затваряйки очи. — Може би ще е по-добре да се срещна с Андаса.
— И аз мисля така — съгласи се Док. — Вземи и Сам със себе си.
— Къде да го намеря? Знае ли някой от вас?
— Последния път, когато чух нещо за него, живееше в някакъв бардак на Мълбъри Парк — обади се Сам. — Може някой да знае какво прави сега.
— Отиваме там — казах аз. — През това време дръж под око нашата приятелка, не я оставяй да излиза. Може да греша, Док, но се отнасям с подозрение към промяната в сърцето й.
— Разчитай на мен — отговори Док и ние излязохме на улицата, като го оставихме сам.
Мълбъри Парк се намира на север от Бруклинския мост и на няколко ярда от Китайския квартал. В момента представлява засенчен с дървета площад, който градските власти са оборудвали с люлки, плитки басейни и фонтанчета за децата. Изглежда спокоен и замрял, но преди стотина години това е било най-престъпното място в Манхатън. Тук са се намирали Файв Пойнтс и до тях огромното, виещо се здание на Старата пивоварна, обитавано от пълчища черни и бели. Има случай, когато в една стая на Старата пивоварна са били натъпкани седемдесет и пет човека: мъже, жени и деца. Това би трябвало да ви покаже, колко ужасно е било това място. Убийствата са били всекидневно събитие, а децата там са живеели с години, без да напускат стаите си, защото в общите помещения е имало голяма вероятност да бъдат претрепани от някой зажаднял за кръв тип. Младите негодници, които били достатъчно силни да се защитават, се срещали по улиците и образували първите банди на Ню Йорк.
През следващите стотина години продължението на Мълбъри Парк през Чатам Скуеър нагоре до пивоварната остава център на индустрията с пороци на големия град.
Дори и сега Мълбъри Парк е много опасен. Старите банди ги няма, Китайският квартал и Мълбъри Парк са потънали в измамна невинност, но кварталът продължава да бъде развъдник на убийци.
Във всеки случай, когато завихме към площада и поехме между рояците деца, които задръстваха уличките, Сам се почувства като у дома си.
— Къде отиваме оттук? — попитах аз, като усещах по гърба си враждебните погледи на размъкнатите жени, които стояха пред отворените врати на сивите си, мръсни жилища.
— Имах един познат тук — рече Сам, като се почеса по главата, — държеше кръчма някъде наоколо. Как ли му беше името?
Той смръщи лице, докато мислеше. Чаках мълчаливо, като се опитвах да се преструвам, че ме няма. Дори децата спряха да играят и ни зазяпаха.
— Гуляйджията Уокси — каза Сам. — Така се казваше дребосъкът. Той ще знае нещо за Андаса. Познава всички негодници наоколо.
Намерихме гуляйджията Уокси зад бара на зловещо изглеждаща кръчма, на ъгъла на Мълбъри и Кенмейр. Стоеше подпрян на лакти над разгърнатия пред него обеден спортен бюлетин и преглеждаше списъка на конете за надбягванията в три часа.
Той погледна подозрително нагоре, докато ние налучквахме пътя си през малкото, тъмно помещение.
— Хей, Уокси — извика ухилен Сам, — още ли прехвърляш чашите на бара?
Уокси застина. Дебелото му грубо лице, лъснало от пот, светна и той вдигна юмрука си с размер на пъпеш.
— Богъл! — извика той и сграбчи ръката му. — Откъде изскочи, по дяволите?
Сам се ухили, докато друсаше нагоре-надолу ръката на огромния мъж.
— Помислих си да навестя стария негодник. Как са далаверите, Уокси?
Усмивката от лицето на Уокси изчезна.
— Погледни сам. Шест години се трепя в този град и какво? Жалка милостиня от тридесет долара на месец! Глад и мизерия — а удоволствието къде е? Дръжки!
И той се изплю отвратен на пода.
— Я-а-а! — рече Сам с широко отворени очи. — Пък аз си мислех, че този град е готин.
— Беше — отговори мрачно Уокси. — Когато момчетата бяха наоколо. Лъки… спомняш ли си Лъки? Когато беше жив, това беше нещо, но сега… По дяволите, все едно да чакам дядо Коледа да се погрижи за мен.
— Запознай се с приятеля ми Милън — каза Сам и ме побутна напред. — Добро момче е, Уокси. Работим заедно.
Онзи ме изгледа изпитателно, после протегна ръка.
— Приятелите на Сам са и мои приятели — заяви той и стисна ръката ми в хватка, от която запристъпвах от крак на крак.
— Отбихме се, щото мислим, че можеш да ни кажеш нещо — понижи глас Сам.
Уокси почеса сплескания си нос и в малките му, зелени очички проблесна интерес.
— Да не си в рекета, Сам? — попита с надежда той.
— В момента не съм — отвърна предпазливо Сам, — но по всичко личи, че нещата вървят натам. Какво знаеш за Андаса?
Уокси замига.
— Какво искаш да кажеш?
— Само това. Този приятел се готви да започва работа за него — рече Сам, като ме сочеше с пръст. — Но иска да знае в какво се набърква.