Уокси ме изгледа внимателно.
— Лу е тръгнал нанякъде — каза накрая. — Ризи по двадесет долара парчето, сто и петдесет доларови костюми по поръчка. Лъснал се е и е загладил косъма, а около него се върти цяла сюрия мадами, от които лигите ви да потекат, момчета.
— Каква е играта? — настоя Сам.
Уокси понижи глас.
— Пепи Кругър е зад гърба му. Двамата контролират изкъсо пивоварната.
— Колко изкъсо? — попита Сам, като гледаше с надежда редицата от прашни бутилки зад главата на Уокси. — Какво ще кажеш за едно питие, Уокси?
— Дадено.
Той измъкна изпод бара една черна бутилка без етикет.
— Това е Маккой — добави той и шльопна бутилката пред нас. — Сипвайте си.
Докато Сам наливаше, аз казах:
— Чувах, че Кругър почти си е изпял песента, затова се безпокоях толкова.
— Какво си чул? — задъхан попита Уокси. — Да не си луд? Тези момчета са супер, ясно ли ви е? Нищо не може да ги спре. Никой негодник не може да ги пипне вече.
Но аз не го слушах повече. Гледах към улицата.
— Почакай, Сам — казах внезапно. — Сега се връщам.
И ги оставих да зяпат след мен.
Бях зърнал едно куче, което вървеше от другата страна на улицата под сянката на сградите. В това не би имало нищо особено, ако кучето не беше овчарско, а в Мълбъри Парк не се срещат често овчарски кучета. Сигурен бях, че е Уиски. Докато изляза, кучето бе изчезнало, но аз знаех в каква посока се движи и хукнах през улицата след него. Навлязох в една миризлива алея и продължих да тичам. Нещо на земята ме накара да спра. Погледнах надолу и видях яркокървави петна, образуващи непрекъсната верига от ситни точици. Затичах се и започнах да викам. В края на алеята видях Уиски, който с мъка се влачеше напред.
— Уиски! — извиках и се втурнах напред, точно когато кучето се строполи изтощено на земята. — Какво има, стари приятелю? — попитах аз и се наведох разтревожен над него.
Нямаше нужда да питам. На рамото му имаше голямо петно засъхнала кръв. На главата му зееше рана, сякаш беше ударен много силно с железен прът. Кръв течеше от крака му, където сигурно се беше порязал жестоко. Уиски беше зле и по измъчения му поглед разбирах, че се нуждае от спешна помощ.
— Успокой се — казах аз, като коленичих до него. — Ще те взема оттук.
— Не си губи времето с мен — изръмжа той. — Те я хванаха. Отвлякоха я, когато отиваше да се срещне с теб. Онази, която те чакаше там, не беше Мира… беше другата.
— Другата? — Повторих глупаво. — Кой кого е отвлякъл? За какво говориш, Уиски, момчето ми?
Той понечи да каже нещо, после в очите му се появи ужасен страх. Зъбите му изтракаха и той почти се изправи, за да падне изтощен отново.
— Успокой се — рекох аз. — Ще доведа Сам и ще те оправим, бедни стар дяволе. Но трябва да разбера какво искаш да кажеш. Защо някой ще иска да отвлича Мира?
Уиски само изтрака със зъби, сякаш се опитваше да говори, но за мой голям ужас и потресение, той започна да джавка.
Глава тринадесета
Докато се връщах в кръчмата на Уокси, за да взема Богъл със себе си, осъзнах смисъла на онова, което се опитваше да ми каже Уиски. Беше абсолютна фантастика, но цялата работа си беше фантастична.
Значи онова момиче не е било Мира. Тя е отвлечена. Колкото по-бързо се върнех при Ансел и притиснех натясно тази мадама, толкова по-добре. След като Уиски беше изгубил способността си да говори, не можех да очаквам особена помощ от него. Трябваше да изчакам, докато се оправи достатъчно, за да ни отведе до мястото на нападението. Това можеше да ми даде някаква идея. Безсмислено беше да казвам на Богъл за двете Мири. Щеше да си помисли само, че съм полудял. Освен това би било загуба на време да се опитвам да го убеждавам.
И така, оставих Уиски на грижите на Сам и взех едно такси. Казах му да отведе Уиски във ветеринарната лечебница, колкото е възможно по-бързо и веднага да се върне в апартамента. Когато Сам видя колко лошо е ранен Уиски, беше безумно ядосан и разстроен. Успях да го убедя някак, че за него е много важно да се върне незабавно, без на практика да му казвам някакви подробности.
Това сигурно беше най-дългото пътуване с такси, което бях предприемал някога. Непрекъснато повтарях на шофьора да кара по-бързо. Не зная защо, но целият се тресях от нервна възбуда. Когато стигнахме до нашия блок, аз хвърлих парите на шофьора и се затичах нагоре по стълбите.
Минута по-късно стоях в апартамента и по някаква необяснима причина усещах страх. Наоколо цареше същата злокобна атмосфера, както когато открих тялото на Куитъл. Не се чуваше никакъв звук. Повиках Ансел с глас, който прозвуча като чужд.