Влязох предпазливо в кухнята и се огледах, нямаше никой. Върнах се малко по-уверен в дневната. Може би Док и момичето бяха излезли. Точно се готвех да надникна в спалнята, когато погледът ми бе привлечен от нещо, което предизвика спазми в стомаха ми.
Видях нещо червено под дивана. Коленичих и погледнах отдолу. Беше оранжевата рокля на Мира. Смачкана на топка, тя бе захвърлена под дивана. Измъкнах я и се изправих.
Докато я разгъвах, докоснах нещо мокро и лепкаво и когато погледнах надолу към ръцете си, видях че са изцапани с кръв. Точно върху предницата на роклята имаше голямо, още прясно кърваво петно. Само за миг помислих, че е била убита и това ми подейства като ужасен шок. Когато разгледах по-внимателно роклята, не открих по нея дупка от куршум или прорез, оставен от нож. Изглеждаше така, сякаш кръвта не е текла от нея, а от някой друг.
Захвърлих настрани дрехата, изкачих стълбите и нахълтах в спалнята на Док. Той лежеше напряко на кревата. Не си представях, че е толкова дребен, докато не го видях да лежи така. Предницата на сакото му беше изцапана с кръв, а лицето му беше синкавосиво. Преди да го докосна, си помислих, че е мъртъв.
Когато го допрях и усетих хладната му ръка, разбрах колко много съм се привързал към него. Обхвана ме дива, разрушителна ярост. Ако можех да пипна човека, който беше направил това, щях да го убия без колебание.
— Док — казах тихо, като се страхувах да го повдигна. — Какво има, Док?
Той отвори очи и ме погледна, но не личеше да ме е познал.
— Аз съм… Милън — казах, като коленичих до него. — Какво мога да направя? Зле ли си ранен?
Знаех отговора на въпроса, преди да съм го задал още. Не мислех, че ще издържи и две минути. Но трябваше да говори. Не можеше да си отиде така, без да ми каже какво е станало и кой го е направил. Изтичах бързо до дневната, налях в една чаша около два инча скоч и се втурнах обратно.
— Хайде, Док — рекох аз, като повдигнах главата му. — Стегни се.
Уискито свърши работа, но виждах, че си отива бързо. Единствената ми надежда беше да му помогна да остане жив достатъчно дълго, за да ми разкаже какво се бе случило. Виждах, че иска да говори и прави огромни усилия за това.
— Ти беше прав. Това не беше Мира — прошепна той най-сетне. — Веднага щом вие излязохте, тя ме нападна. Сам си го търсех, трябваше да го очаквам. Внимавай с нея, Рос, тя е опасна. Така мисля. Тя е лошата.
Той затвори очи и аз си помислих, че е свършил, но се оказа, че иска да си почине няколко секунди.
Честно казано, не можех да повярвам, че това е възможно и все пак знаех, че Мира, с която бяхме работили и се бяхме забавлявали заедно, никога не би му сторила зло.
Той заговори отново:
— Те ще се опитат да лепнат това на Мира — рече с треперещ глас той. — Трябва някак да го прикриеш, Рос. Казвах ти, че е възможно да се случи такова нещо. Къде е Мира? Какво е станало с нея?
— Не се тревожи, Док. Ще уредя всичко, ти само се отпусни. Ще доведа лекар и ще се оправиш.
— Трябва да я намериш и да й осигуриш алиби — продължи той. — Не викай полицаите, докато не си оправил и изчистил всичко, което би могло да я забърка в случая. Другата е лоша. Трябва да я хванеш и да се отървеш от нея преди края на месеца. Не й позволявай да се вмъкне отново в Мира. Тя ще се опита и ще го направи след пълнолунието.
Не разбирах за какво говори, но не ми оставаше нищо друго, освен да го слушам. Гласът му ставаше все по-слаб и издъхна, когато Сам влизаше в стаята.
Щом го видя, той се хвърли към него с уплашени очи.
— Той умря, Сам — казах аз и станах от леглото.
Изведнъж осъзнах колко безнадеждно беше да се мъча да му обяснявам, какво се бе случило. Но трябваше да го направя, Сам знаеше прекалено много вече. Плашех се, като си представях как се опитвам да натикам тази фантастична история в дебелата му глава.
Богъл хвърли един поглед на Док и ме сграбчи така, че почти разкъса сакото и ризата на гърба ми. Помислих, че се кани да припадне. Лицето му беше потъмняло от придошлата кръв, а очите му гледаха диво.
— Кой го стори? — попита той, като ме опря в стената. — Казвай, мизернико, кой го направи?
Разбирах, че не мога да му разкажа. Състоянието му не беше подходящо, за да преглътне подобна история. Затова го излъгах, че не зная и се помъчих да разхлабя хватката му. Беше все едно да разтваряш зъбците на капан за мечки.
— Успокой се, Сам. Нищо няма да постигнеш така.
Той изсумтя и ме блъсна настрани. Ударих се в стената и едва не паднах. Той се върна при Док, коленичи, взе ръката му и заплака. Излязох внимателно и ги оставих сами.
Не знаех какво да правя, когато слязох долу. Бях болен от мъка по Док. Страхувах се за Мира и исках да пипна другата. В действителност не мислех за нея като за другото момиче, а като за някой, който беше убил Док. Отидох в дневната и си налях солидна доза уиски. После седнах и се опитах да мисля.