Кланси влезе и застана над мен.
— Какво виждам — каза изненадано, — Рос Милън! Какво правиш тук?
— Здравей, Кланси — рекох аз, като се облегнах на стола си. — Не съм те виждал отдавна.
Той се взираше с удивление в лицето ми, после погледна Богъл и попита:
— Хей, какво е това? Да не сте се били?
— Да сме се били? Какво те кара да мислиш така? — попитах аз.
— Не ме баламосвай! Погледни си лицето.
— А, това ли — вдигнах рамене аз. — Така си нося лицето напоследък. Човек придобива странни навици в Мексико. Някои типове носят бради, други — обици, аз си нося синини. Това се смята за много нещо в Мексико, нали Сам?
Богъл не отговори. Той се чувстваше неловко пред полицаите.
— Продължаваш да остроумничиш, а? — каза Кланси. — За какво се бихте двамата?
— Харесва ни да сме във форма. Няма нищо общо с тази работа. Без майтап, Кланси, това е само нашата форма на самоизява.
Кланси задъвка пурата си и ме погледна подозрително.
— О’кей, ще оставим това за момента. Как се набърка в тази работа?
Разказах му с няколко думи как сме се срещнали с Док и Богъл в Мексико, но за Мира не му споменах нито дума.
— Какво знаеш за това момиче?
Изстреля въпроса си така, сякаш върху лицето му бяха фокусирани дузина камери и тълпа обожатели чакаше за автографа му.
— Кое момиче? — попитах нехайно.
— Ти знаеш — отговори той мрачно. — Мира Шамуей.
— Това го знам, но коя Мира Шамуей? Те са две.
Това го съсипа.
— За какво говориш? Какво значи това… две?
— Слушай, Кланси, има много неща, свързани с тази работа, които не знаеш. Ще ти бъде трудно да ги разбереш, но ако дадеш почивка на краката си и престанеш да се правиш на твърдо ченге с мен, ще се помъча да ти обясня.
— Не го слушайте — обяди се Сам свирепо. — Той е изкукал по това момиче.
Кланси не държеше особено на Богъл.
— Затваряй си устата! — отсече той. — Когато ми потрябват коментари от теб, ще ти кажа.
Сетне се обърна към мен.
— За какво става дума?
Посочих му един стол.
— Седни. Ще отнеме време, а ще ти трябва цялата енергия, за да поддържаш мозъка си да работи.
— Остави мозъка ми на мира. Внимавай, Милън, зная, че се мислиш за много умен, но ако се опитваш да ме разиграваш, ще те затворя в хладилника като материално доказателство. Как ще ти хареса това?
— Хайде да не се заплашваме — отвърнах му аз, но бях леко уплашен.
Ако попаднех в затвора, не оставаше никой, който да помогне на Мира.
— Хайде, Милън, не ме баламосвай.
Не исках да ме пришпорват. Идеята да разправя на човек като Кланси цялата история за Мексико ме плашеше, но трябваше да го направя.
Започнах да разказвам. Кланси ме слушаше със сънлив израз в очите. Дори запали пурата си и тя замириса порядъчно. Изглежда и на него не му хареса, защото я остави да угасне след няколко всмуквания. Една пура сигурно му траеше две седмици при тази скорост. Тази специално смърдеше, сякаш я имаше от години.
Някъде към средата почти се бях отказал, защото виждах, че е безнадеждно. Той не можеше да разбере дали съм луд, или го водя за носа. Затова се разгорещяваше все повече и повече, докато накрая помислих, че ще започне да изпуска пламъци.
— Така стоят нещата — заключих аз. — Някой е отвлякъл Мира, а другата й половина е убила Ансел.
Не споменах за Кругър. Знаех, че има голямо влияние и исках да се занимая с него сам, без намесата на полицията.
— Хубава история за пред съда! — рече с дълбока въздишка Кланси. — Ако не те познавах, Милън, и ако не бяхме работили заедно преди, щях да те хвърля веднага в затвора, задето ми губиш времето. Мислиш ли, че нормален човек ще повярва на подобна измишльотина?
Махнах с ръка към Богъл.
— Твоят свидетел, Кланси. Той ще ме подкрепи. Кренвирш, говорещо куче, летяща жена и всичко останало.
Богъл ме погледна и след това се обърна към Кланси:
— Казах ви, че се опитва да замаже нещата. Не съм виждал нищо такова, защото то просто не е ставало.
Аз почти се изправих на стола си.
— Мръсен подлец! — извиках побеснял. — Много добре знаеш, че всичко това е истина!
— Светата истина! — разсмя се внезапно Кланси. — Достатъчно, Милън. Или ще говориш нормално, или ще дойдеш с мен в управлението.
— Но аз ти казах… — започнах аз.
— Добре — рече Кланси, като се изправи. — Тръгвайте и двамата. Не мога да търпя повече. Ще видим какво ще каже шефът.
Погледнах към Богъл.
— Значи така ще играеш.