Настъпи дълго, мъчително мълчание. Месестото лице на Самърс потъмня.
— Сега само лае, а? — повтори и като забеляза, че Кланси се колебае, заповяда: — Намери го, въпреки всичко. Искам да разбера регистрирано ли е ранено куче тези дни.
Кланси излезе.
— Съжалявам, Самърс — започнах аз. — Звучи невероятно, но вчера наистина говореше. Кълна се в това.
— Ако кучето вече не говори, може би и жената е престанала да лети — ядоса се Самърс. — Ако не те познавах, Милън, зле ти се пишеше. Можех да наредя на някои от момчетата да те понатупат.
— Дай ми възможност да го докажа — предложих аз внезапно. — Припомних си, че Самърс обичаше да залага цялата си заплата на едно сечене на колода карти. Бях го виждал дори да залага заплатата си за следващия месец. По-лесно можех да го убедя, ако пробудех хазартния му инстинкт. — Виж, Самърс, ако доведа двете момичета в кабинета ти и ги видиш, ще ми повярваш ли?
— Как ще го направиш? — попита той, но гневът му беше попреминал.
— Дай ми две седмици срок. Първо трябва да ги намеря, а това съвсем не е лесно. Но ще го направя, ако твоите хрътки не са по петите ми и ми дадеш свобода на действие.
— А как ще реагират вестниците, ако не предприема нищо? — попита той, като опипваше замислено дебелия си, къс нос. — Ти си от занаята. Известно ти е какви нападки ще се изсипят отгоре ми.
— Достатъчно време съм бил в играта, за да зная, че ако поискаш, можеш да залъжеш вестниците. — Усещах, че съм на път да го убедя, само че трябваше да използувам някой по-съкрушителен аргумент. — Зад всичко това се крие нещо повече от убийство, истински Моби Дик, и ще имаш страхотна изгода, ако подходиш правилно. Повтарям ти, ако заловиш Мира Шамуей и я обвиниш в убийство, ще пропуснеш нещо, което някаква голяма риба се опитва да потули. Дай ми две седмици отсрочка и ще ти го поднеса на тепсия.
— Коя е голямата риба? — поинтересува се Самърс.
— Това си е моя работа. Може и да греша, но не вярвам да е така. Когато съм готов, ще ти кажа.
— Нима не съзнаваш, че въз основа на това твое изявление, мога да те задържа като съучастник — предупреди ме Самърс, като внезапно отново стана строг.
— Къде са свидетелите ти? Нищо не съм казал.
Той се престори на ядосан, но после се усмихна:
— Давам ти една седмица. Разполагаш с една седмица от днес нататък, за да ми доведеш двете момичета в този кабинет. Ако не го сториш, ще издам заповед за арестуването ти като съучастник. Ще видим тогава дали няма да те принудим да признаеш всичко. Съгласен ли си?
— Дадено — не се поколебах аз и му подадох ръка.
Той небрежно я стисна.
— Добре, Милън, свободен си. Помни, че те очаквам по същото време, след две седмици тук с двете момичета. И нямаш право да напускаш града, освен ако не ме предизвестиш къде отиваш. Разбрано ли е?
— Естествено — отвърнах аз и се запътих към вратата.
— Мисля, че няма да имаш голям късмет — заяви той, когато вече излизах. — Не съществуват две момичета.
— Ще говорим по този въпрос следващия път, когато се видим.
И затворих вратата след себе си.
Кланси минаваше по коридора и ме изгледа смаяно:
— Къде, по дяволите, си тръгнал?
— На Самърс не му трябвам до другата седмица — весело подхвърлих аз. — Някакви новини за кучето ми?
— Ами да. Имало е едно овчарско куче в Източната клиника. Ударено било по главата, но офейкало преди да се погрижат за него. Навярно това е било твоето куче.
— Навярно. Би ли поговорил с Богъл за това? Като че ли не съм единственият, който разправя небивалици.
Кланси се намръщи.
— Ще поговоря с него — съгласи се той кисело.
— И още нещо, Кланси. Би ли го държал настрана в продължение на една седмица? Ще ти бъда много благодарен.
— А, така ли? — втренчено ме изгледа той. — Какво си намислил?
— Няма значение. Попитай Самърс, той ще ти каже. Но Богъл има погрешна представа за нещата и по-добре да стои настрана. Нали ще направиш това за мен? Ще напиша за теб нещо хвалебствено, ако изведа историята до успешен край.
— Думите ти ме подсетиха, че Медокс телефонира преди няколко часа. — Кланси щракна с дебелите си пръст. — Искаше веднага да отидеш при него.
— Медокс ли? — смаях се аз. — Иска да ме види?
— Точно така — потвърди Кланси.
— Добре, благодаря, Кланси. Довиждане.
И напуснах възможно най-бързо полицейския участък.
Щом излязох на улицата, едно такси забави ход и шофьорът ме погледна с надежда. Кимнах и той спря.
— Вестник „Рикордър“ — казах аз и отворих вратата. Но спрях. В дъното седеше някакво момиче.
— Каква е тази работа? — обърнах се аз към шофьора. — Ти имаш клиентка, тъпако.