— Качете се, мистър Милън, трябва да говоря с вас — рече момичето.
Гласът му ми беше познат и аз надникнах повторно в таксито. Там седеше Лидия Бранд и в ръцете си държеше малък автоматичен пистолет. Чипото му носле бе насочено към жилетката ми.
— А, здравейте — смотолевих аз, защото нищо друго не ми дойде наум.
— Качете се — повтори тя. — Освен ако не искате да си имате още един пъп.
— Не точно пред полицейското управление — отговорих аз нервно. — Много ще се разстроят.
Влязох вътре и предпазливо седнах до нея.
Шофьорът мигом потегли.
Лидия Бранд бе облечена в елегантна масленозелена рокля и носеше вишневочервен тюрбан, ръкавици, чанта и обувки в същия цвят. Сякаш беше излязла от някой магазин на Пето Авеню.
— Не ви ли казах, че съм чувствителен към женския ви чар, красива пеперудо? Излишно е да ме отвличате с пистолет.
Следях я много внимателно, защото не ми харесваше професионалния, почти небрежен начин, по който боравеше с пистолета. От такова близко разстояние един куршум на тази играчка би ме направил ужасно нещастен.
— Мистър Кругер желае да ви види — безучастно каза тя. — Струваше ми се, че не горите от желание да дойдете.
— Да не видя Пепи? Не ме познавате. Бленувам за него. Искам да имам неговия автограф и да нося старите му дрехи.
— Много забавно — погледът й потъмня. — Няма да ви е толкова весело след малко.
— Не ме заплашвайте — усмихнах се аз. — Пепи иска да ми даде работа. Щях да му се обадя на всяка цена.
Тя постави пистолета върху чантата си и сключи дългите си, фини пръсти отгоре му. Дулото все още сочеше към мен, но бе махнала пръста си от спусъка и това ме поуспокои.
— Следващия път, когато се биете, трябва да изберете някой по-дребничък от вас — подметна тя, като хвърли поглед на синините ми.
— Няма значение — облегнах се назад аз. — Знаете ли, много тъпо беше от ваша страна да ме причаквате точно пред полицейския участък. От гледна точка на Пепи, а и от моя гледна точка. Не е най-умното нещо на света, да показвате на ченгетата, че се интересуваме един от друг.
— Какво искате да кажете? — изпитателно ме погледна тя.
— Пуснаха ме на свобода, но съм готов да се обзаложа на последния си чифт чорапи, че ме следят и ще бъда следен от сега нататък.
Бях напипал вярната струна. Лидия Бранд се разтревожи.
— Следят ли ви? — повтори и бързо погледна през задното стъкло.
Уличното движение бе оживено и тя не забеляза нищо подозрително.
Но тази нейна реакция ми стигаше. Лиших я от оръжието, преди да усети.
Тя ми мяташе свирепи погледи.
— А сега — подех аз, — нека бъдем разумни. Кажете на шофьора да ни откара до моя апартамент. Искам да поговоря с вас.
— Говорете тук — отвърна с лек фалцет Лидия Бранд.
— Не ставайте глупачка — отсякох аз. — Досега вие се забавлявахте, сега е мой ред. — Наведох се напред и дадох на шофьора адреса си. — И карай бързо, красавецо.
Той не смени посоката, продължаваше все така към Пето Авеню.
— Един от вашите ли е? — обърнах се към нея аз.
Тя не отвърна нищо, но беше ясно, че съм прав. Извадих пистолета от джоба си и го опрях във врата на шофьора.
— Сигурно не ме чу първия път — казах аз.
Той сви от главната улица, а аз се облегнах назад.
— Ще ми платиш — изсъска жената.
— Бъди разумна. Погледни назад — и посочих голямата черна кола, която ни следеше. — Това е законът, а сега позволи ми да ти кажа нещичко: замесен съм в убийство. Ако сметнат, че Пепи има пръст в тази работа, ще го унищожат, без много-много да му мислят.
Тя недоумяваше.
— Няма защо да нервничиш толкова — продължих. — Само искам да поговоря с теб, а после ще отида при Пепи. Но преди това трябва да се отърва от преследвачите ни.
По пътя никой не продума повече. Когато слизаше от таксито, я предупредих:
— Никакви истерии. Просто влез в сградата.
Шофьорът — кльощав младеж — я погледна въпросително, но тя без да промълви нито дума, мина по алеята и влезе вътре. Дадох му половин долар.
— Предай на Пепи, че няма да се бавя.
И го оставих да гледа подире ми.
Когато влизах, голямата черна кола мина по улицата. Зърнах Кланси, надничащ през стъклото и тихо затворих входната врата.
— Сядай и се чувствай като у дома си — казах и посочих един фотьойл на Лидия.
Тя застана пред мен.
— Какво целиш? — попита тя гневно. Кобалтовосините й очи бяха тъмни, а устните й — стиснати.
Хванах я за ръката и я побутнах леко към креслото.
— Искам да говоря с теб — повторих аз и останах прав до нея. — Днес следобед Ансел е бил убит. Бил е убит от момиче, което се представя за Мира Шамуей.