— Той е бил убит от Мира Шамуей — възрази тя тихо.
Е, сега поне позициите ни бяха ясни.
— Къде е тя? — попитах аз.
— При мистър Кругер.
— И другата ли е при него?
— Няма друга.
— О, да, има — рекох аз мрачно. — Този разговор не се брои. Никой от нас няма свидетели и бих желал да си изясня работата.
— Няма друго момиче — настоя тя.
— Добре, няма. Какво възнамерява да прави Кругер с нея?
— Ще ти каже, когато се видите.
— Затова ли иска да се срещне с мен?
— Да.
— Защо е убила Док Ансел?
— По-добре питай нея.
— Кажи ми ти.
Не отговори нищо.
Отдалечих се от масата и отидох до прозореца. На срещуположната страна на улицата стоеше някакъв тип, който бе закрил с вестник лицето си. Всичко в него — от шапката до плоските му крака — говореше, че е полицай. Обърнах се към Лидия.
— Какво общо има всичко това с Андаса?
— По-добре ме пусни — неочаквано заяви тя, като грабна чантата и ръкавиците си. — Май останах тук доста дълго.
— Е, да — съгласих се аз, — е, да.
Не ми се искаше да го правя, но тази мисъл ми мина през главата, когато тя се изправи. Една от онези мисли, които ти идват изневиделица и човек действа начаса.
Ударих я по върха на брадичката с къс десен удар. Кълна се, че нищо не усети и се просна на пода, преди да възвърна равновесието си.
Коленичих до нея и повдигнах клепача й. Нямаше да се съвземе скоро. И така, Пепи имаше в ръцете си Мира, а пък аз — Лидия. С плъх като Пепи бе добре да държиш някоя от играчките му, щом той държи една от твоите.
Доближих се бързо до прозореца. Полицаят все още беше там. Това нямаше да осуети плана ми, но щеше да го затрудни.
Влязох в банята и намерих ролка със скоч. Върнах се във всекидневната и облепих с него ръцете и глезените на Лидия Запуших устата й с най-хубавата си копринена носна кърпа и я сложих на канапето.
След това запалих цигара и се замислих. Веднага щом разбере, че съм я отвлякъл, Пепи щеше да изпрати няколко от горилите си в моя апартамент. Така че трябваше да я махна от тук. Въпросът беше, къде можех да я заведа? И дори да знаех къде, как щях да я измъкна оттук с онова ченге на прага?
Върху това наистина заслужаваше да се помисли.
Сградата, в която живеех, имаше и заден вход. Но вероятно и там чакаше някое ченге. Отидох в кухнята и погледнах към уличката. Бях прав. Един висок здравеняк се разхождаше пред входа.
Недоумявах как бих могъл да изляза от сградата с Лидия, без да бъда видян. Не можех да си представя, че тя доброволно щеше да върви с мен, след като я отвържа. А да я понеса пред очите на закона съвсем не вървеше.
Длъжен бях да действам бързо. Трябваше да я изведа от апартамента, преди таксиметровият шофьор да е уведомил Пепи, че съм й отнел пистолета и съм я принудил да влезе в къщата. Полицаите, пазещи двата входа, донякъде осуетяваха възможността Пепи да изпрати своите грубияни при мен. Но това бе единствената ми утеха.
Качих се на горния етаж, като отчаяно търсех изход. Отидох в стаята си, но не забелязах нищо, което да ме наведе на някаква идея и разсеяно влязох в стаята на Мира.
За мой късмет съзрях в един ъгъл манекен в човешки ръст, моделиран с размерите на Мира. Тя го използуваше при магьосническите си опити и мигом ми хрумна нещо.
Манекенът беше с вечерна рокля, можеше да стои изправен и да сяда. Доближих се и го повдигнах — не беше тежък.
Отнесох го във всекидневната и го поставих до Лидия.
След това отново погледнах към полицая отпред. Никога не бях го виждал и това означаваше, че и той не ме познава.
Върнах се в стаята си и подбрах светъл костюм за разлика от костюма, който носех. Изнамерих и една широкопола шапка, която нахлупих над веждите си. Доближих се до леглото, издърпах двата чаршафа и пак слязох долу.
В стаята имаше малка кръгла масичка с диаметър около метър. Точно такова нещо ми трябваше — взех отвертка и я разглобих на части.
След това седнах на пода и прикрепих по един от краката на масата зад всяко от колената на Лидия — използувах скоч. Другите два крака закрепих към тялото и.
Поставих я права. Дървените крака на масата я задържаха изправена, а аз тъкмо това исках. Сетне я сложих отново на пода, свалих обувките й и отидох в кухнята. Там намерих няколко дълги винта, с които закрепих обувките към горната повърхност на масата. После с мъка я обух и завързах здраво обувките.
Отново я изправих и отстъпих крачка назад. Изглеждаше абсолютно като восъчен манекен на поставка, каквито виждаме в шивашките ателиета.
Всичко това ми отне около десетина минути и трябваше да побързам. Залепих още малко лента на устата й и закрепих ръцете й към краката на масата. Струваше ми се, че дори и да се свести, нямаше да може да се движи и да привлече вниманието.