После я завих с един от чаршафите и я завързах през кръста с парче връв. Съвсем същото направих и с манекена.
Поставени една до друга, както бяха завити с чаршафите, в никакъв случай не можеше да се различи коя от двете фигури е Лидия.
Сега идваше ред на трудната част. Сградата имаше две крила. Ние живеехме в западното. Всяко крило бе свързано с дълъг коридор. Имаше четири входа, водещи към улицата, така че полицаят отвън можеше да наблюдава едновременно всички входове.
Но аз разсъждавах по следния начин. Той ме бе видял да влизам с Лидия през западния вход. Знаеше, че съм в тъмен костюм. Оставаше ми да се надявам, че ако излезех, облечен със светъл костюм през северния вход, полицаят може би нямаше да ме свърже с човека, влязъл през западния вход. Тъй или иначе, нямах друго спасение.
Взех Лидия под едната си мишница, а манекена под другата. Двете заедно бяха доста тежки, но можех да ги нося. Излязох от апартамента и тръгнах по коридора, докато стигнах северното крило. Оставих Лидия и манекена на пода и като нахлупих още малко шапката над очите си, излязох на улицата.
Имах чувството, че ме следят сто очи. Огледах се надясно и наляво. Полицаят, охраняващ западното крило, бавно се запъти към мен. Предполагам, че просто искаше да провери кой съм.
Обърнах се и тръгнах към него. Видях, че се колебае, после се върна към западния вход. Кой казва, че атаката не е най-добрата форма на отбрана?
Погледнах през рамо и спрях накрая на тротоара. Щом мина такси, извиках и шофьорът закова колата на място.
В това време мина друг, патрулиращ полицай. Хвърли ми нехаен поглед и аз рискувах.
— Хей, офицере! — извиках аз, като се доближих до него. — Имам нужда от помощ и от вашата закрила.
Той придоби озадачен вид, но се разведри, като видя петдоларовата банкнота, грижливо сгъната в ръката ми — език, който разбират всички ченгета.
— Разбира се, с удоволствие — съгласи се той.
Пъхнах му парите. С крайчеца на окото си забелязах, че полицаят, охраняващ западния вход, внезапно се заинтересува какво става. И тръгна към мен.
Сграбчих патрула за рамото и го поведох навътре.
— Това е номер. Искам да сложа две восъчни кукли в леглото на моя приятел. От доста време искам да му отмъстя, а жена му е доста ревнива.
Все така говорейки, го заведох до Лидия и куклата. Взех манекена и дръпнах чаршафа, за да види лицето му от папие-маше.
— Нали е като жива? — попитах аз.
Той зяпна от изненада:
— Ще сложите това чудо в нечие легло?
— Нещо повече — добавих аз, — ще сложа и двете в леглото на приятеля ми.
Помислих, че ще му се спука някой кръвоносен съд. От години не бях виждал някой да се смее толкова силно. Докато се пляскаше по бедрото и мучеше, трябваше да се преструвам, че и на мене ми е весело. Но целият бях в пот при мисълта, че Лидия може да дойде на себе си, да направи някакво движение и тогава той щеше да разбере номера.
— Помогнете ми — подканих го аз, щом престана да се кикоти, за да избърше очите си и пъхнах манекена в ръцете му. — Ще я отнесете ли до таксито. Ако шофьорът види всичко това и наблизо няма представител на закона, ще помисли, че отвличам някого. И внимавайте, да не би от липса на кавалерство да се възползувате от дамата, която е толкова беззащитна.
Той прихна отново. После обгърна манекена с ръце.
— Танцувате ли, госпожо? — попита той и се обърна към мен: — Мирише на уиски.
— Какво от това? И вие щяхте да миришете на нещо, ако бяхте толкова вдървен.
— Ама, разбира се, не се сетих. — И се заклати към изхода, като сумтеше развеселен.
Грабнах Лидия, която се размърда, когато я вдигнах. Обля ме пот, но трябваше да издържа докрай. С бързи крачки настигнах веселяка.
В същия миг се приближи другият полицай и неодобрително ни загледа.
— Какво става тук? — осведоми се той, като огледа двете завити фигури.
— А, ти ли си, О’Хара? — патрулът смръщи лице. — Свети Мойсей! Защо си пъхаш носа в моя район?
— Тук съм със специално поръчение — отсече ченгето. — А ти какво пренасяш?
— Гледай си специалното поръчение — троснато отвърна другия. — Помагам на този симпатяга да отвлече две мадами.
И той прихна отново.
О’Хара и шофьорът на таксито се ококориха.
Опитах се да мина покрай О’Хара и да вляза в таксито, но той бе прекалено близо до вратата и не успях. Боях се да не привлека вниманието му. Досега дори не беше погледнал към мен.
— Отвличане ли? — повтори глупаво той. — Не мога да разбера. Това е престъпление.
Патрулът се обърна към мен: