— Този човек сякаш намеква, че детективите са доста големи тъпаци.
И отново се заля в смях.
Разгневен, О’Хара впери поглед в мен:
— Какво, по дяволите, става тук? Какво пренасяте?
— Покажете му, лейтенанте — с някакво подобие на усмивка го подканих аз. — Не бива нищо да крием, може да ни арестува.
— Това са манекени, идиот такъв! — каза патрулът.
— Този симпатяга иска да ги сложи в леглото на свой приятел. Забавно, нали?
— Манекени ли? — смаяно повтори О’Хара. — Откъде си сигурен, че е така?
— Какво, по дяволите, мислиш че са… трупове ли? — разгорещи се другият. — Да не си откачил? Да не си въобразяваш, че ще вкарвам трупове в таксито?
— От теб всичко може да се очаква — мрачно издума О’Хара. — Чувал съм какво ли не за теб.
Патрулиращият полицай тикна манекена в ръцете ми и стисна юмруци.
— Така ли? — заканително попита той, като доближи лице до лицето на О’Хара. — Какви неща?
— Няма значение — нехайно отвърна О’Хара. — Но съм чул достатъчно, за да знам, че не те бива особено много.
Лидия се размърда в ръцете ми и леко изпъшка.
И двамата спряха да се зверят един на друг и се обърнаха към мен.
— Това е от краставицата, която ядох на обед — припряно казах аз.
— Аха — закани се О’Хара. — Не яжте повече краставица, никак не ми хареса този звук.
— Защо да не яде краставици човекът? — свирепо попита другият. — За кого се мислиш ти, по дяволите?
О’Хара се намръщи.
— Аз зная кой съм — подигравателно рече той, — но не бих казал същото за някои други хора.
През това време шофьорът на таксито започна да губи търпение.
— Слушайте, господа — жално подкани той, — ще използувате ли таксито, или не?
И двамата се нахвърлиха върху него.
— Ще чакаш и толкоз — изръмжа патрулът. — Когато свършим, ще ти кажем, разбра ли?
Шофьорът се разтрепери от яд.
— Не ме е страх от никакви полицаи!
О’Хара насочи вниманието си към моята особа.
— Откъде да знам, че са манекени? — студено ме изгледа той.
Внезапно се ядосах и блъснах картонената кукла към него:
— Погледнете и вижте сам. До гуша ми дойде от всичко. Помолих този лейтенант да ми помогне и трябваше да се изсипе цялата полиция и да се нахвърли отгоре ми.
— Ами да, така си е — застана на моя страна патрулът.
О’Хара полипа внимателно манекена, надникна да види и лицето му и като че ли се успокои.
— Що за идиотски номер! — каза той, като отново подаде куклата на другия.
Докато вкарвах Лидия в таксито, тя нададе глух стон.
О’Хара се обади:
— Краставица, а?
Погледнах го през рамо:
— Май си психопат.
И се качих на колата.
— Почакай! — той се спусна към мен. — Искам да видя и другия манекен.
Насмалко да се изприщя от ужас.
— Ако смятате, че ще го разопаковам само за да задоволя любопитството ви, много се лъжете — отвърнах аз и затръшнах вратата.
— Остави го на мира — намеси се веселякът, — досадник, с досадник!
О’Хара явно бе непоколебим. Отвори вратата докрай.
— Искам да видя и другия манекен — процеди той, — и ако се съпротивляваш, ще те закарам в полицията.
Пак излязох от колата. Така поне можех да побягна.
Точно когато посягаше към Лидия, някакъв тип излезе от западния вход на моята кооперация и пое в обратна посока.
— Не е ли това човекът, когото търсите? — попитах аз, като го издърпах от таксито и възбудено замахах.
Той погледна натам, изруга тихо и хукна като луд.
Обърнах се към патрула.
— Да потеглям ли, преди да се е върнал? — И тъй като не бях сигурен, че ще различи парите в здрача, постарах се втората петдоларова банкнота да прошумоли между пръстите ми.
— Естествено — протегна ръка той. — Потегляйте.
— Четиридесет и четвърта, Уест — извиках първото нещо, което ми дойде наум. — И натиснете газта.
Щом колата се стрелна напред, аз се отпуснах между Лидия и манекена с въздишка на облекчение. Дори, когато Лидия започна да пъшка и да буйства, окото ми не трепна.
— Пак тази проклета краставица, дето сте яли — избърбори шофьорът. — Наистина, господине, вашият зарзаватчия трябва да изпитва угризения.
Затиснах с ръка устата на Лидия.
— Ако не млъкнеш — озъбих се аз, — ще те удуша.
Колата залитна встрани и шофьорът попита:
— На мен ли говорехте?
— Не ставай смешен, мога да говоря на стомаха си, ако искам, нали? — отвърнах аз, като стисках лицето на Лидия между пръстите си.
— Иска ми се да не го правите, господине — помоли шофьорът. — Плашите ме. Освен това, стомасите не се душат. Можеш да ги риташ, да ги тровиш, но не и да ги душиш.
— Не съм мислил по този въпрос — измърморих аз, като изтрих потното си лице със свободната си ръка. — Благодаря ти, приятелю, друг път ще го зная.