Мигновено скочих.
— Какво? — извиках аз. — Куче ли?
Мърфи уплашено потрепери.
— Да, мистър Милън, голямо куче. Не би трябвало да ви безпокоя с такова нещо…
— Къде е то? Това е Уиски! — възкликнах аз и се обърнах към Медокс. — Е, ще ви покажа нещичко. Доведете това куче тук!
— Не го искам тук — изстена Мърфи. — Не мога да понеса да дойде тук.
Втурнах се към вратата и широко я разтворих. Половината от персонала, който подслушваше зад вратата, изпопада вътре в стаята, но това не ме спря. Прегазих ги, разблъсках останалите и се спуснах към асансьора.
Долу заварих групичка хора, които стояха до вратата, но Уиски го нямаше.
— Някой да е виждал едно куче? — попитах аз.
— Разбира се — отвърна някакъв здравеняк, като си проправяше път към мен, — голямо овчарско куче. Появи се преди няколко минути, после Мърфи внезапно се побърка и затича към асансьора. Кучето си тръгна като обидено.
— Накъде се отправи?
— Надясно. Какво се е случило?
Без да отговоря, излетях като стрела на улицата.
От Уиски нямаше и следа. Това не ме разтревожи особено много. Имаше едно единствено място, където би отишъл и това беше моя дом.
Махнах на едно такси и му дадох адреса си.
— Движете се близо до тротоара. Търся един приятел.
Шофьорът, съсухрено човече с подозрителни миши очи, изкозирува:
— Ще спра, щом ми кажете.
И подкара непосредствено до тротоара.
Вече бяхме наближили до вкъщи, когато съзрях бягащия Уиски. Изглеждаше в по-добра форма. Някой сякаш бе почистил козината му, но на главата му все още имаше сериозна рана.
— Спрете! — изкрещях на шофьора и мигновено излетях от таксито. — Уиски, момчето ми! — извиках, тичайки към него. — Ей Богу! Уиски, радвам се да те видя.
Той бързо се извърна:
— Хей, търсих те навсякъде.
— Ела в таксито, Уиски — казах аз, като го галех нежно. — Имаме много да си говорим.
Качихме се пак в колата.
— Просто карайте — наредих на шофьора — Имам много неща, които трябва да кажа.
— Хубаво куче, а? Не сте го били, нали, мистър?
— Слушайте — казах аз, като наместих Уиски в ъгъла, за да мога да седна, — искам да поговоря с кучето си и нямам намерение да разговарям с вас. Нямам време за това.
— Не харесвам хора, които бият кучетата — заяви шофьорът, като се обърна назад. — Добре подредих един тип, когато го заварих да бие кучето си.
— Тъй ли? — обади се Уиски, като навря муцуна в лицето на шофьора. — Сигурно е бил джудже.
— Е, да, беше, но това не променя нещата — отвърна шофьорът и запали мотора.
Двамата с Уиски се облегнахме назад и се загледахме с обич.
— Е, приятелю — казах аз, — наистина си пострадал. Какво ти сториха?
Преди той да отговори, и двамата се озовахме на пода, тъй като шофьорът бе натиснал внезапно спирачките.
— Какво има? — ядосах се аз. — Какво правите, за Бога?
Той се обърна назад. Лицето му беше мъртвешки бледо.
— Ей! — рече с треперещ глас. — Това куче май говореше с човешки глас?
— Какви ги плещите? Защо не си карате колата?
— Почакайте! — той впери в мен мишите си очички. — Трябва да разбера истината. Проговори ли с човешки глас това куче?
— И така да е? Не е нещо срамно, нали?
— Е, да, да. Но кучетата не говорят. Те лаят, нали разбирате?
— А, ясно ми е. Няма защо да се безпокоите. Той просто не е такова куче.
— Добре, щом е така — успокои се шофьорът и подкара отново.
— Мислих, че си изгубил дарбата си да говориш — обърнах се към Уиски.
— Така беше — изръмжа той, — и беше дяволски неудобно. Надявам се никога повече да не лая: изобщо не мога да се оправям, ако лая. Но губим ценно време, зная къде е Мира.
— И аз — отвърнах мрачно, — при Пепи.
Уиски поклати отрицателно глава.
— Тя се намира в най-горната предна стая на бърлогата на Уокси.
Изгледах го.
— При Пепи е, нека ти разкажа последните новини.
И му разказах за Ансел, за Пепи и за всичко останало.
Той ме гледаше с умните си очи и щом свърших, рече:
— Не се занимавай с тези снимки. Казвам ти, че тя е в къщата на Уокси. Можем да я изведем оттам и след това да предадем Пепи на полицията. Кажи на шофьора да обърне таксито.
— Сигурен ли си? — попитах аз, тъй като не бях съвсем убеден. — Какво общо има Уокси с Пепи?
— Престани да джавкаш и кажи на шофьора — ядоса се Уиски.
— Добре — и като се наведох напред, рекох: — Бихте ли ни закарали до Мълбъри Парк?
— Естествено — отвърна шофьорът. — Я слушайте, не ми се вярва кучето да е говорило. Не можете да ме убедите, каквото и да казвате.
И той сви по една пресечка на главната улица.