Глава шестнадесета
Докато пътувахме към Мълбъри Парк, Уиски ми обясни какво му се бе случило. Видял, че отвличат Мира, когато излязла от апартамента ни и проследил колата. Отвели я в жилището на Уокси и той влязъл подире й.
Но Уокси и Лу му дошли малко множко. Едва успял да се измъкне, и то след като Лу му разцепил главата с гумената палка.
Слушах го с мрачно изражение на лицето.
— Ще отмъстя на този негодник. Няма да му позволя да те удря безнаказано.
— По-добре внимавай — печално ме предупреди Уиски, — той е здравеняк.
— Ще внимавам. Но ако имам възможност да го фрасна изневиделица, ще се възползвам от случая.
Таксито намали ход и Уиски каза:
— Тук е, пристигнахме.
— Аха — измърморих аз, слязох и платих на шофьора. Той взе парите, без да ме гледа, но подозрително огледа Уиски и бързо потегли.
— Не ми хареса особено много — подхвърлих аз. — А сега, слушай. Нищо няма да постигнем, ако те видят, Уиски. Наблюдавай сградата. Ако не изляза до половин час, извикай полиция.
— Няма да има смисъл, ако и двете момичета не са вътре — отбеляза Уиски. — Ако полицията залови Мира без другата, ще се забъркаме в страхотна каша.
— Сече ти умът, но ако нещо ми се случи? Какво ще правиш?
— Ще ти изпратя венец — отвърна Уиски. — Какво друго бих могъл да сторя?
— По дяволите погребалния венец — отсякох аз. — По-добре влез и ти, ако се забавя повече от половин час.
— Ще си помисля — уклончиво каза Уиски. — Тази идея не ме въодушевява особено.
— Разбира се. Сигурен ли си, че е вътре.
— Тя е на горния етаж в стаята, гледаща към улицата. Видях я да наднича през прозореца.
— Великолепно. Просто трябва да се кача.
— Точно така. Ако някой се опита да те спре, не му обръщай внимание.
Нямах чувството, че ме насърчава достатъчно, но явно Уиски не беше от кучетата, които насърчават.
Оставих го на ъгъла на площада и се запътих към хазартната зала на Уокси. Мястото изглеждаше пусто и когато влязох, заварих един слаб младеж с нездрав вид, полузаспал на тезгяха.
— Къде е Уокси? — попитах аз.
— Излезе — прозина се той и отново отпусна глава върху ръцете си.
— Ще го почакам — казах аз и седнах върху един обърнат сандък до вратата.
Младежът не отговори. Беше задрямал. Поседях, като не го изпусках от очи и след минута-две той захърка.
Поместих сандъка по-близо до вратата, но той не вдигна очи. Почаках от предпазливост още няколко секунди и пристъпих към вратата. Тя се отвори без скърцане и като оставих младежа, проснат на тезгяха, надникнах в тъмния коридор, който водеше към някакво стълбище.
Щях да се чувствам много по-добре, ако имах пистолет. Както и да е, ако Мира беше горе, щях да я спася. Бързо изкачих стъпалата.
Първата стая, в която влязох, очевидно бе спалнята на Уокси. Беше празна, с изключение на едно грубо легло, и много мръсна. Уокси безспорно не тънеше в разкош.
Следващата врата бе заключена. Нямах време да я отключвам, така че се засилих и я ритнах малко под ключалката. Тя се разтвори широко, а аз влетях вътре, като се проснах на пода.
Мира се гърчеше на леглото, като се мъчеше да види кой влиза. Седнах и й се усмихнах.
— Дойде най-сетне — рече тя, като направи опит да се изправи. Китките и глезените й бяха вързани. — Не стой като истукан. Ела на себе си и ме изведи оттук.
— Моето момиче — промълвих аз, като се изправих на крака. — Чудесно е, че чувам отново гласа ти.
— Остави тези приказки — отсече Мира, като се мяташе на леглото. — Отвържи ме. По-късно ще си чуруликаме.
— Добре ми е с теб — казах, като се доближих до леглото. — Не са те наранили, нали?
— Не говори толкова — отвърна Мира. — Нямаха време, но обещаха да ми направят какво ли не.
Огледах въжетата, с които беше вързана. Онзи, който го бе направил, беше свършил хубава работа. Но щом намерих ножа си, не ми трябваше много време да я освободя.
— Ето, скъпа — и седнах до нея. — Как се чувстваш?
— Противно — заяви Мира, като размърда крака и потрепери: — Схванала съм се.
— Няма страшно — успокоих я аз, като навих маншетите си. — Ще ги поразтрия.
— Долу ръцете! — сряза ме Мира. — Сама ще се масажирам.
— Жалко! Щеше да ми достави удоволствие.
Докато тя възстановяваше циркулацията на кръвта си, огледах стаята. Беше празна с изключение на леглото и една маса. Върху масата бе поставен някакъв странен механизъм. Две големи пружини, белезници, прикачени към дълга верига и няколко зъбчати колела. Всички тези неща бяха съединени и ме заинтригуваха.
— Ще ми платят за това — изрече гневно Мира. — Защо име притрябвало да ме отвличат?
— Ще ти кажа след миг — отвърнах аз и взех белезниците. — Какво представлява това?