— Знаеш, че не зависи от мен — оправдаваше се Мира. — Но трябва да си купя бельо. Така, както съм, нямам никакво самочувствие.
— Какво направи с бельото си? — наостри уши Уиски.
— Не му казвай — замолих я аз. — Ще отнеме много време. Забрави за бельото. Полицията те издирва. Само да чуят, че са ме видели с русокосо момиче и куче, и ченгетата на бърза ръка ще довтасат, като зловещи прилепи.
— Е, добре — Мира се облегна назад. — Но нямаш представа как не ми излиза от ума.
— Важното е къде да отидем сега — отсякох аз.
— Струва ми се, че ти трябва да го решиш — каза Мира, като мушна ръката си в моята. — Ще отида, където кажеш.
— Трябва да те оставя на място, където полицията няма да те намери. След това ще потърся Арим.
— Коя е Арим? — озадачи се Мира.
— Твоето друго „аз“, любима — отвърнах небрежно аз. — Така се нарича. Ако я заловя, ти си спасена.
— Но как ще го направиш?
— Не зная. Дори няма да мисля за това, първо съм длъжен да ти намеря скривалище. — И се сетих за Хариет. — Знам къде.
Наведох се и казах на шофьора да спре при първия уличен телефон.
— Така добре ли е? — попита той, като пресече уличното платно и спря пред една дрогерия.
— Аха — отвърнах аз и се обърнах към Мира: — Почакайте тук, трябва да телефонирам.
Когато влязох в дрогерията, разбрах, че има само една телефонна кабина и вътре е някаква жена. Приближих се до мъжа при тезгяха.
— Дали дамата ще говори дълго? С такси съм и бързам.
— Май свършва — отвърна той. — Поне така ми се струва. От обяд е вътре и навярно вече се задушава в тясната кабина.
Поблагодарих му. Явно държеше всичко под око, защото жената остави слушалката и излезе от кабината. Кимна за довиждане на собственика и си отиде.
— За какво толкова бърборят? — подхвана той, опрян на тезгяха, но не го изчаках да свърши. Отидох при телефона и помолих да ме свържат с „Рикордър“.
Казаха ми, че Хариет е при мистър Медокс.
— Не можете ли да пратите някого да я повика? — попитах аз. — Трябва да й съобщя нещо важно.
— Доколко е важно? — телефонистката ни най-малко не се вълнуваше.
— Има пожар в апартамента й и старият й баща е на покрива — излъгах аз. — Ако, според вас, това е важно, направете нещо.
— Не мога да прекъсна разговора на мистър Медокс за подобно нещо. Откога е на покрива?
Щеше ми се да съм зад гърба на тази сладурана. Хубавичко щях да я изненадам.
— Вижте — започнах аз, — няма значение откога е там. Работата е, че апартаментът е в пламъци, а баща й получава световъртеж от височината. Иска да види дъщеря си, преди да му се случи нещо лошо.
— Добре, ще й предам, когато свърши разговора с мистър Медокс — отсече момичето и затвори телефона.
Може би не ми повярва.
Трябваше да изляза от кабината, защото ми свършиха монетите, а когато се върнах, някакъв мъж тъкмо влизаше вътре.
— Вижте, господине — замолих се аз, — преди вас съм. Имате ли нещо против, ако говоря пръв?
— И моят случай е спешен — поклати глава той. — Апартаментът ми е в пламъци…
— А, да и тя е на покрива — допълних с неприязън.
Той ми метна проницателен поглед.
— Как се досетихте? — после сви рамене: — Е, хайде, ще почакам. Има какво да си гледа от покрива.
Поблагодарих му и отново се свързах с „Рикордър“.
— Ако не повикате мис Холидей — заканих се на телефонистката, — някоя тъмна нощ ще ви пребия от бой.
— Да си уговорим среща — начаса предложи тя. — Бедата е, че нощите не са достатъчно тъмни напоследък.
— Как така? — Искаше ми се да я удуша.
— Знаете какво имам предвид. Колко тъмно трябва да бъде?
— Не зная и не искам да зная. Просто ще избера първата тъмна нощ — изръмжах аз.
— По телефона не може да се говори по работа — изкикоти се тя. — Искам да определим деня. Какво ще кажете за довечера? Утре ще има новолуние и ще бъде твърде светло за наказателна акция.
Внезапно нещо проблесна в съзнанието ми.
— Новолуние ли? — повторих. — Новолуние ли казахте, че ще има утре?
— Разбира се, отбелязвам си такива дребни факти. Имат страхотно значение за едно момиче.
— Пет пари не давам — прекъснах я припряно аз. — Коя дата е?
— Трийсет и първи юли. Да не сте претърпели корабокрушение, или нещо подобно?
Едва не изпуснах слушалката. Краят на месеца. Спомних си думите на Док Ансел. Мира щеше да изгуби свръхестествените си способности в края на месеца, когато настъпи новолуние. Погледнах бързо стенния часовник. Беше точно пет и четвърт. Разполагах само със седем часа.
— Ало… ало… ало? — повтаряше телефонистката. — Там ли сте още?
— Струва ми се, че да — изрекох бавно аз. — Ще видите ли как стоят нещата с мис Холидей?