— Не стойте като препарирани — изръмжа той. — Търсете я. Претършувайте й навсякъде, разглобете всичко, ако трябва. Тя е тук, намерете я!
Ужасен, управителят се втурна към него.
— Няма да ви позволя! — запелтечи той. — Нямате право да влизате в пробните. Клиентките ми няма да го допуснат. Това е грубо, непростимо нарушение на закона!
— Почакайте — нареди Кланси на полицаите. После се обърна към управителя: — Мислите ли, че ме е грижа какво говорите? Преди пет минути тук е влязла една жена и все още е вътре. Къде отиде?
Управителят чупеше пръсти.
— Въведох я в онази пробна — и посочи някаква празна стаичка близо до една от нишите. — Изчезна. Не видях какво е станало с нея.
— Значи е някъде тъдява — процеди Кланси. — Изпратете една от служителките си във всички пробни. Нека всички жени, които са вътре, да излязат.
— Ще бъде приятно — подхвърлих аз. — Знаменит каубой като теб, свикнал с живота на открито, сигурно не знае, че дамите влизат в пробните, за да се съблекат.
— Не се бъркай! — изрева Кланси. — Ако това е последната ми възможност да открия тази жена, ще го направя.
— Наистина ще е последната, ако изкараш дузина разсъблечени светски дами от пробните — предупредих го аз. — Съпругата на капитан Самърс пазарува оттук.
Той долепи лице до моето.
— Ако не млъкнеш, ще съжаляваш, че си се родил — яростно изкрещя той, но разбрах, че съм го смутил. — Искаш момичето да офейка, нали? Е, добре, няма да може.
Свих рамене.
— Действай. Това е погребението ти.
Той се обърна към управителя.
— Изведете ги! — заповяда. — Всички. Тя се укрива някъде в пробните и се издирва за убийство!
След пет минути шест-седем жени, наметнали набързо по някоя дреха, застанаха възмутени пред Кланси, който имаше вид на умопобъркан. Мира не беше между тях.
Докато Кланси оглеждаше жените, аз се приближих до восъчните манекени. Досетих се къде може да се е скрила тя. И действително, един от манекените ми се стори познат. Вгледах се по-внимателно и срещнах умоляващия поглед на Мира. Облякла бе елегантна черна рокля, а голяма шапка с периферия скриваше лицето й. Изправена до останалите манекени, тя можеше да бъде разпозната само от човек, застанал непосредствено до нея.
— Махай се — изсъска Мира. — Не ме гледай!
— Но аз трябва да те гледам — прошепнах. — Защото те обичам и защото изглеждаш страхотно. Страх ли те е, скъпа?
— Ужасно! — отговори тя. — Но все пак не стой тук.
— Махам се, но ще се върна.
Тъкмо, когато си тръгвах, една от продавачките пристъпи към мен.
— Здравейте!
Изгледах я и се спрях. Беше червенокоса. Как да ви кажа, обичам червенокосите. Особено ако имат млечнобяла кожа, зелени очи и закръглени форми. Това момиче притежаваше всички тези качества, така че казах „Здравей!“ и повдигнах шапката си.
— Искате ли да купите тази рокля? — попита продавачката с усмивка. — С удоволствие ще ви помогна при избора.
Хвърлих бърз поглед към Кланси. Той все още бе зает с възмутените жени.
— Наистина ми мина подобна мисъл — предпазливо започнах аз, — но нямам какво да сложа в нея, ако я занеса вкъщи.
— Не се безпокойте — тя се приближи по-плътно до мен. — Лошо е, когато човек има прекалено много момичета и роклите не стигат за всичките.
— Това би ми харесало. Аз съм натурист.
Тя премигна насреща ми, но все още не се отказваше.
— В моя наръчник пишеше нещо за натуристите — озадачено каза тя. — Но не си спомням какво.
— Лейди — посъветвах я дълбокомислено, — не се нуждаете от никакви правила. Трябва да следвате инстинкта си.
— Все едно да караш кола без спирачки. Познавам инстинктите си по-добре от вас.
Успя да ме заинтригува.
— Може би ще отидем на разходка с кола някой ден — предложих аз.
— Да не правим прекалено много планове. Да се върнем на роклята. — И тя се обърна към Мира. — Не ви ли се струва, че ще ми стои добре?
— Без нея ще бъдете по-хубава — бързо вметнах аз.
— Не ми харесва тази забележка. Не е стабилна основа за бизнес.
— Че кой се интересува от това? — небрежно подхвърлих аз. — Хайде да отидем някъде и да забравим за бизнеса.
— Да говорим за роклята — упорстваше тя. — Сигурна съм, че ще ми стои добре. Нека да я облека, за да се уверите.
— Някой друг път — рекох аз и тутакси млъкнах, защото видях, че докосва ръката на Мира.
— Страшно е красива — промълви момичето с копнеж. После на лицето му се изписа изумление и ужас и то стисна по-силно ръката на Мира.
Бързо го улових за ръката.
— В миналото можех да гадая на ръка. Искате ли да погледна линиите ви?
— Ако имаме предвид едни и същи линии — с мъка се усмихна то, като продължаваше да се взира в Мира с растящо безпокойство. — Знаете ли, че при допир този манекен е като жив — прошепна момичето.