— Така ли? — потупах бедрото на Мира. — Какви ли не чудеса правят от папие-маше в наши дни!
Все още държах ръката й и тя се поуспокои. С крайчеца на окото си забелязах, че Мира помръдва. Запазвайки застиналата си поза, тя се издигна трийсетина сантиметра над пода и остана така. Обля ме студена пот.
Червенокосата беше с гръб към Мира и не забеляза това. Сложих ръка на рамото на Мира, дръпнах я към земята и я задържах в това положение.
— Наистина ли можете да гадаете на ръка? — попита червенокосата.
— Е, да, минах вечерен курс преди няколко месеца. — Чувствах се ужасно. — Засега мога да говоря само за миналото, но се надявам по някое време идната седмица да стигна до бъдещето.
За секунда пуснах Мира. Тя започна да се издига нагоре, затова отново я задържах.
Червенокосата бързо отдръпна ръката си.
— Ще изчакам до другата седмица. Зная всичко за миналото си. Искам да го запазя в тайна.
Не се изненадах, но не и го казах.
— Като че ли харесвате този модел — попита момичето, — или не можете да решите?
Все по-трудно удържах Мира и само за миг тя се издигна няколко инча във въздуха, преди да успея да я върна на мястото й.
Червенокосата се смая.
— Опитва се… да избяга, така ли? — изплаши се тя.
— Тук има течение — поясних аз. — Манекените са невероятно леки.
Тя се отдръпна назад.
— Знаете ли, никак не ми харесва този манекен, просто не ми харесва.
Кланси, който се бе отървал от негодуващите жени, дойде при нас. Целият бе в пот и много ядосан.
— Защо опипваш тази кукла? — попита той.
— Такъв съм си. Падам си по восъчните кукли — отговорих отчаяно.
— Има нещо странно с този манекен. Той сякаш се опитва да отлети — обади се червенокосата.
Кланси подозрително я погледна.
— Какво искате да кажете… да отлети?
— Не зная, но точно това се опитва да направи.
— Не й обръщай внимание, Кланси — прекъснах я бързо аз. — Говори несвързани работи днес.
Той ме изгледа, а след това погледна Мира.
— Ясно — изсъска той. — Трябваше да се досетя. Ето къде се крие.
И преди да го спра, запрати на пода шапката на Мира.
Тя дори не трепна с очи. Стоеше с безизразен поглед и сковано тяло.
Кланси се вторачи в нея.
— Аха, точно тя е. Престанете да се правите на кукла. Арестувана сте — нахвърли се той върху Мира.
Отдръпнах ръката си от рамото й и отстъпих назад. Тъкмо когато Кланси посегна да я хване, Мира излетя далеч от него. Все в същата скована поза, тя се носеше на около три метра височина.
Това естествено порази Кланси. Той затвори очи.
— Господи! Каква ужасна гледка!
— Какво толкова те тревожи? — удивих се аз. — Не си ли чувал за новите манекени, по-леки от въздуха? Това решава проблемите, свързани с транспортирането им — и приятелски го потупах.
— Какво ме е грижа за проблемите с транспорта! — отвърна той, като наблюдаваше Мира през пръстите си. — Имам си свои проблеми за решаване.
Точно в този момент в магазина се вмъкна Уиски.
Никой не го забеляза сред общата суматоха. Продавачите пищяха, а управителят бе припаднал и конвулсивно дърпаше яката на ризата си. Полицаите стояха като заковани, втренчили ужасени погледи в Мира.
И нещо още по-лошо — червенокосата бе обвила с ръце врата ми и крещеше неистово в ухото ми.
Подходящ момент да се появи Уиски.
Той дойде право при мен.
— Много бързо се уреди — рече той одобрително. — Хубава кукличка си хванал.
Ефектът от думите му бе мигновен: червенокосата сподавено изохка и се свлече на пода. Кланси се отдръпна с побеляло като платно лице, а всички останали притихнаха и се скупчиха едни до други.
— Сега повярва ли на разказа ми за говорещи кучета и летящи жени? — обърнах се към Кланси. — Можеш да им се наслаждаваш на воля.
— Ще повярвам в каквото и да е — Кланси потрепери. — Това е прекалено за мен. Всички трябва да бъдете отведени при капитана.
Уиски навря муцуна в лицето на червенокосата:
— Странно, как припадат тези госпожици!
И започна енергично да я лиже по лицето.
Мигом го ритнах там, където най-много щеше да го заболи. Изненадан, той изруга и побърза да подвие опашка.
— Остави я на мира — строго му наредих аз. — Освен това можеш да се отровиш от толкова грим.
— Всъщност — ухили се Уиски, — беше много вкусен. Но независимо от всичко, просто се мъчех да я свестя.
— Няма нужда. Така си е по-щастлива.
— Не можеш ли да го накараш да млъкне? — помоли Кланси, вперил ужасен поглед в Уиски, сякаш бе някакво чудовище. — Непоносимо ми е да го слушам.