Всички останаха като вкаменени. Сам разтвори ръка и пистолетът падна на земята.
Спуснах се към Мира. Докато се навеждах към нея, чух Сам да хленчи.
— Не исках да го направя — повтаряше той, — Бог ми е свидетел, не исках да го сторя.
Глава осемнадесета
В болницата чакахме повече от час лекаря да излезе от операционната.
Бяхме Кланси, Самърс, Уиски, Богъл и аз, както и шепа полицаи, които охраняваха Богъл.
Самърс и Кланси току поглеждаха към Уиски, сякаш беше чудо невиждано. Самърс вече знаеше всичко и след първия шок, когато чу Уиски да говори, прояви достатъчно такт и ми се извини.
— Давам ти пълна свобода на действие! По дяволите! — изруга той. — Как ли ще погледнат съдебните заседатели на това дело! Надявам се, че момичето ще оживее. Това е най-дяволската история в цялата ми кариера! Не можех да не бъда подозрителен, нали, Милън? Но ако искаш да заловиш другото момиче, имаш съгласието ми.
Нямах желание да преследвам Арим. Мисълта, че Мира лежи в малката стая отсреща и се бори за живота си, ми бе непоносима. Трябваше да съм наблизо и ако разрешаха някой да я види, да вляза пръв.
Уиски изпитваше същите чувства.
Седяхме и чакахме, а когато лекарят излезе, бях твърде уплашен, за да се приближа до него.
— Кой от вас е мистър Милън? — попита той.
Самърс пристъпи напред и каза нещо. Лекарят вдигна рамене. При този жест сърцето ми болезнено се сви. Самърс кимна към мен и лекарят ми направи знак да се приближа.
Станах и изминах метрите, които ни разделяха с такава мъка, сякаш бях газен от тролей.
Уиски ме следваше по петите.
— Как е тя, докторе? — попитах аз и трескаво се вгледах в умореното му лице.
— Не е добре — отвърна той. — Пита за вас. Не бива да я вълнувате. Струва ми се, че няма да се оправи.
Вкопчих се в ръката му.
— Тя трябва да живее. Трябва да я спасите.
— Правим всичко, което можем — той освободи ръката си с гримаса на болка, — но тя просто не желае да ни помогне. Не можем да направим много за пациент, който отказва да се бори. А тя прави точно това. Сякаш е лишена от воля за живот.
— Мога ли да я видя?
— Само за минутка и внимавайте какво говорите.
Влязох с Уиски в малката стая. Изглеждаше мъничка и много бледа: сърцето ми се сви.
Седнах до нея и взех ръката й.
Тя отвори очи:
— Боях се, че няма да дойдеш.
Уиски сложи дългата си муцуна на леглото. Тя докосна ушите му и пак се обърна към мен.
— Никой не може да ми попречи — опитах се да се усмихна. — Моля те, оздравявай, скъпа, не мога да се справям без теб.
— Ще оздравея — промълви тя, — само че съм уморена. Ще ми стане по-добре, ако поспя. Не искам да съм будна повече.
— Чуй, дете, докторът каза, че си се предала — продължих аз, като галех китката и, — трябва да се бориш. Двамата с Уиски имаме нужда от теб. Не можеш да ни изоставиш.
— Страшно трудно е — сънено прошепна тя. — Разполагам само с половината от съпротивителните си способности. Ако моето друго „аз“ бе тук, щях да се справя.
Едва сега осъзнах защо не можеше да се възстанови. Необходима й бе Арим, за да й помага. Преди да кажа каквото и да било, една медицинска сестра влезе и ми направи знак да изляза.
Помилвах ръката на Мира.
— Ще се върна. Обещай, че ще ме чакаш.
Тя отвори с усилие очи.
— Върни се по-скоро — каза тя с копнеж.
Излязох в коридора.
— Доста е зле, нали? — попита Самърс.
— Май е така — отвърнах аз. — Ще се поразходя около сградата. Мъчително ми е да стоя тук.
— Естествено — съчувствено каза той, — зная как се чувстваш.
Отидох при Богъл.
— Горе главата. Правя всичко, което мога, за нея.
Очите на Сам се просълзиха.
— Не проумявам защо го сторих — сломено призна той. — Сякаш бях полудял.
Изпитвах жал към него.
— Зная чувствата ти към Док. За теб той беше онова, което е Мира за мен. На твое място щях да направя същото.
— За нищо на света не бих я наранил — съкрушено поклати глава той, — но се напих и освирепях.
Не можех да му кажа нищо утешително, затова си тръгнах и излязох на улицата.
— Уиски, ще търсим Арим. Единствено тя може да спаси Мира.
— Как ще й помогне? — отчаяно попита Уиски.
— Нима не разбираш? У нея е половината от волята за живот и силата на Мира Ако се съюзят, ще могат да се борят. Пепи сигурно знае къде е. Първо ще отида при него.
— Рисковано е да се срещаш с него, не мислиш ли?
— Длъжен съм да рискувам. Ако не знае къде е Арим, загубен съм.
— Няма да каже нищо, ако не му занесеш снимките — предупреди ме Уиски. — Защо не ги вземеш и не се споразумееш с него?