— Не още. Може би, когато лекарят излезе.
Извърнах се. Изкушен бях да се втурна вътре, но знаех, че е безсмислено, затова се отпуснах на един стол.
— Кой беше тоя с лице като домат? — прошепна Арим на ухото ми.
Казах й.
— Изглежда голям негодник. Мисля да го поизплаша малко — закани се тя.
— В никакъв случай! — възпротивих се аз. — Не ни трябват неприятности.
— За мен няма да е неприятно. Напротив, ще бъде забавно.
— За Бога, дръж се прилично. Нямам ли си достатъчно грижи, че и ти да ми създаваш нови?
Кланси се бе приближил и ме наблюдаваше изумен.
— Защо го правиш? — попита подозрително той.
— А защо не? — троснато отвърнах аз. — Не мога ли да си говоря сам и да ме оставиш на мира?
— Естествено — озадачено се съгласи той. — Но не ми харесва особено. Показва, че мозъкът ти се размеква.
— Това все пак е по-добре, отколкото изобщо да нямаш мозък, кретен такъв — изписка гласчето на Арим.
Кланси се сащиса.
— Какво беше това? — втренчи свиреп поглед в мен той.
— Нищо не съм казал.
— Я не лъжи. Още една такава идиотска реплика и ще те опандизя. Никак не ми се нрави този фалцет!
Точно в този момент една млада привлекателна сестра мина по коридора.
Кланси, който не пропускаше нито едно хубаво момиче, се овладя. Оправи вратовръзката си и се ухили:
— Добър вечер! — изпъчи се той.
Тя спря и се усмихна приветливо:
— Добър вечер. Мога ли да направя нещо за вас?
Преди Кланси да отвори уста, гласът на Арим прозвуча зад гърба му:
— Можеш да махнеш тази усмивка от безличното си лице.
Кланси не можеше да повярва на ушите си. Огледа се обезумял наоколо, зяпнал от изненада.
Сестрата тръсна глава:
— Ако ще си говорим така, и твоето лице не е кой знае какво, а ако съдя по гласа ти, май си от обратните!
Когато мина покрай Кланси, се чу силно шляпване. Момичето стреснато отскочи и едва не извика. За миг остана втрещено, после се обърна с пламнало лице:
— Такова нещо не се прави — възмути се то. — Да не би да се смятате за джентълмен?
Кланси мигаше насреща й.
— Нищо не съм направил — промърмори смутено той.
— За вас може да е нищо, но трябва да ви кажа, че в родния ми град възпитаните мъже не се държат така.
Кланси се ядоса:
— Не сте единствената, която има родно място — отговори рязко той.
— Нямам желание да посетя вашето, ако всички мъже там приличат на вас — заяви сестрата, като сложи пренебрежително ръце на гърба си и се отдалечи.
Тази забележка засегна гордостта на Кланси.
— Ако искате да знаете, моят роден град е най-старият в страната.
— Това не ме изненадва — отговори с чувство сестрата, — държите се като дивак. — И като вирна глава се отдалечи по коридора.
— Що за болница е това? — възмути се Кланси. — Дори сестрите са луди!
В този миг вратата на Мира се разтвори и лекарят излезе.
Скочих на крака.
— Мога ли да я видя? — нетърпеливо попитах аз.
— Съжалявам — той ме изгледа угрижено. — Направих всичко, което бе по силите ми.
Сърцето ми се сви.
— Тя не е… — започнах, но очите му говореха красноречиво.
— Тя не се съпротивляваше. Не разбирам защо. Сякаш й липсваше желание за…
Втурнах се край него и влязох в стаята.
Болногледачката бе издърпала чаршафа над лицето на Мира. Тя ме изгледа съчувствено и напусна стаята.
Гледах слабичкото тяло на Мира под чаршафа и се чувствах ужасно.
— Значи е умряла — промълви Арим, която внезапно се бе появила до мен. — Можеш ли да си представиш това?
И тя дръпна чаршафа от лицето й.
Мира изглеждаше много спокойна. Косите й обграждаха бледото й личице, а на устните й трептеше усмивка.
— Истинска самодоволна, двулична и благоприлична бегълка от манастир — заяви Арим. — Точно такава е тя.
— Не говори така — уморено се отпуснах на леглото аз. — Тя искаше да живее, но ние дойдохме твърде късно, за да й помогнем.
— Пфу! — възнегодува Арим. — Преструва се. Престани, Мира! Или ще взема тялото ти и ще те оставя на сухо.
— Само се опитай и призракът ми ще те преследва до края на живота ти — дочух гласа на Мира.
Обърнах се изненадан. До леглото едва успях да различа неясна фигура.
— Недей да се материализираш още — извика Арим. — Съвсем гола си!
— Като че ли не го знам! — раздразни се Мира. — Къде се изгубихте двамата? Тъкмо тръгвах да ви търся.
— Почакай — обадих се аз. — Значи не си мъртва?
— Разбира се, че не е — намеси се Арим. — Казах ти да не се тревожиш.
— Тревожеше ли се, скъпи? — попита Мира с копнеж.
— Знаеш какви са мъжете — нехайно отвърна Арим. — Но не му обръщай внимание. Върни се в тялото си. Трябва да поговорим.