— Ей сега — неясната фигура се покатери на леглото и изчезна от погледа ми.
След секунда онова, което бяха останките на Мира в леглото, внезапно се раздвижи.
Ужасен, аз се отдръпнах. Наистина прекаляваха.
— Той иска да се върна при теб — намусено започна Арим. — Само тогава ще се ожени за мен.
— Изключено — твърдо се противопостави Мира. — До гуша ми дойде от теб. Бих предпочела да умра.
Съсредоточих се и като улових ръката й, казах:
— Мира, бъди разумна. След час ще настъпи пълнолуние. Ако Док е бил прав, тогава ти ще загубиш свръхестествените си способности и ще бъде твърде късно да ти помогнем. Трябва да й позволиш да се върне. Помисли за мен. Помисли какво ще бъде, ако трябва да се съобразяваме с нея до края на живота си. Помисли за злините, които може да ни стори, ако я отблъснем.
— Така е — съгласи се Мира. — Ами Док? Тя наистина го уби. За нищо на света не мога да деля тяло с една убийца.
Донякъде имаше право.
— Ако възкреся Док, ще ме приемеш ли? — намръщено попита Арим.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм убила стария глупак. Само исках да имам коз срещу теб и да те убедя да работиш за Андаса.
— Слушай, Арим, няма защо да лъжеш. Ти наистина го уби, видях го как умря — студено я прекъснах аз.
— Само така си мислиш — усмихна се тя. — Не си ли чувал за масова хипноза?
Прекарах ръка през косата си.
— Какво целиш? — попитах аз. — Масова хипноза ли? Не разбирам за какво говориш.
— Не си много интелигентен, нали, скъпи? — спокойно каза Арим. — Док изпадна в кома, а аз хипнотизирах теб и Сам, внушавайки ви, че е мъртъв. Писмото и роклята бяха само за камуфлаж.
— Не го вярвам, ченгетата също го видяха.
— И какво от това? Аз бях там през цялото време, но ти не можеше да ме видиш. Лесно хипнотизирах и тях.
— Наистина ли Док е жив? Просто не мога да повярвам.
— Разбира се, но не знае — невъзмутимо заяви тя. — Сега е в моргата и си мисли, че е толкова мъртъв, колкото и Джордж Вашингтон, но скоро ще уредим този въпрос.
— Какво чакаме тогава? — възкликнах аз. — Виж колко е часът, остава само половин час.
Арим изгледа Мира:
— Съгласна ли си да ме приемеш пак?
— Май трябва — уклончиво отговори Мира. — Ще се държиш ли добре?
— Естествено — гарантирах аз. — Зная как да се справям с нея.
— Е, добре — зарадва се Мира. — И на мен ми липсваше. Върни се, Арим. — Очите и светнаха: — Ще си живеем постарому.
Арим се поколеба, сетне пристъпи към мен:
— Никога вече няма да ме видиш — тъжно промълви тя, — поне не в този вид. — После ме прегърна: — Правя го за последен път.
Привлякох я към себе си и я целунах:
— Бъди добра. Вярвам ти.
— Аз чакам да свършите — ревниво се намеси Мира.
Арим бързо ме притисна до себе си и после ме отблъсна.
— Обърни се към прозореца. Трябва да се съблека.
И десет секунди не бях стоял гърбом, когато вратата се отвори и влезе Кланси.
— Значи е мъртва — каза той, — съжалявам, приятел.
Хвърлих бърз поглед към леглото и се вледених. Мира и Арим лежаха една до друга, русите им глави на една възглавница. Макар да знаех какво става, гледката ме смути.
Кланси също ги видя. Премигна няколко пъти и разтърка очите си. Отново се вторачи и пребледня.
— Хубава е, нали? — реших да блъфирам аз.
Той издаде няколко гърлени звуци. Капки пот лъщяха на челото му. Доближи се до леглото, без да откъсва очи от тях.
— Аха — изсумтя дрезгаво той, — но не е нещо, което бих желал да виждам всеки ден.
— Нито пък аз — искрено се съгласих, — но наистина изглежда щастлива.
— Не мога да понеса тази гледка! — Кланси с мъка се задържа за таблата на леглото. — Май не съм добре със зрението. Няма ли две жени в леглото?
— Не — категорично отрекох аз. — Не бих казал подобно нещо.
— Естествено — изпъшка той. — Напоследък много се преуморих.
— Добре ще е да отидеш и да си легнеш някъде на спокойствие — посъветвах го аз.
— Е, да — отвърна Кланси, — но къде има такова спокойно място.
И излезе, влачейки крака.
Обърнах се към леглото в момента, в който Арим се сливаше с Мира.
— Много ще се радвам, когато приключи всичко това — измърморих аз, като бършех лицето си с носната си кърпа.
Мира седна в леглото.
— Чакай ме. Ще бъда при теб след няколко минути.
— Никой не бива да те види — предупредих я и излязох в коридора.
Кланси се бе отпуснал съкрушено на един стол, заровил лице в ръцете си. Двамата полицаи го наблюдаваха загрижено.
— Оставете го на спокойствие. Много му се струпа на главата.
— Никой не го тревожи — смутено промърмори едното ченге. — Той ни създава тревоги.