Тя потъна в мекия кухненски стол и затвори очи. Гадже или не, смъртта на Тоби я преследваше непрекъснато. Всяка вечер, когато се поглеждаше в огледалото, докато си миеше зъбите, тя виждаше Тоби да стои зад нея. Не спираше да си припомня подробностите от онази съдбовна нощ, когато той я бе отвел на бала. Емили му каза, че е била влюбена в Алисън, а той призна, че е доволен от смъртта й. Емили веднага предположи, че той е убиецът на Али и го заплаши, че ще го издаде на полицията. В момента, когато осъзна колко е бъркала, вече бе твърде късно.
Емили се вслушваше в шумовете, които издаваше празната й къща. Тя се изправи, взе безжичния телефон и набра един номер. След едно иззвъняване Мая се обади.
— Карълайн е у Тофър — тихо каза Емили. — Мама е на среща на РТА. Разполагаме с цял час.
— При потока? — прошепна Мая.
— Да.
— След шест минути — обяви Мая. — Засечи ми времето.
На Емили й бяха необходими две минути да се измъкне през задната врата, да изтича през голямата, мокра поляна, и да се шмугне в гората, където се намираше въпросният поток. До водата се намираше един голям плосък камък, идеален за сядане. Двете с Мая бяха открили тайното местенце край потока две седмици по-рано и се срещаха тук колкото се може по-често.
След пет минути и четиридесет и пет секунди Мая се появи сред дърветата. Тя изглеждаше очарователна, както винаги, с чисто бяла тениска, бледорозова минипола и червени маратонки „Пума“. Въпреки че беше октомври, навън бе почти двайсет и седем градуса. Тя бе прибрала косата си назад и разкриваше съвършената си кожа с цвят на карамел.
— Здрасти! — извика Мая, останала почти без дъх. — По-малко от шест минути, нали?
— На косъм — подразни я Емили.
Момичетата се настаниха на камъка. Известно време никоя от тях не продума. Тук, в гората бе много по-тихо, отколкото на улицата. Емили се опита да не мисли за това, как преди няколко седмици бе бягала от Тоби през същата тази гора. Вместо това тя се концентрира върху водата, която проблясваше над камъните, и дърветата, които бяха започнали да пооранжевяват по върховете. Тя си имаше едно суеверие, свързано с голямото дърво, което едва се забелязваше от задния й двор: ако листата му пожълтеят през есента, значи училището й ще върви добре. Ако станат червени, нямаше. Но тази година бяха станали оранжеви. Дали това означаваше горе-долу? Емили вярваше в много суеверия. Тя смяташе, че светът е преизпълнен с най-различни знаци. Нищо не ставаше случайно.
— Липсваше ми — прошепна Мая в ухото на Емили. — Днес не те видях в училище.
Когато устните на Мая докоснаха ухото й, Емили потръпна. Тя промени позата на тялото си и се премести по-близо до нея.
— Знам. И аз те търсих.
— Успя ли направиш опитите по биология? — попита Мая, като хвана кутрето на Емили със своето.
— Аха — Емили плъзна пръсти по ръката на Мая.
— Как мина контролното по история?
Мая сбърчи нос и поклати глава.
— Това ще те накара ли да се почувстваш по-добре? — попита Емили и я целуна леко по устата.
— Трябва да се постараеш повече, за да се почувствам по-добре — каза съблазнително Мая, като сведе жълто-зелените си котешки очи и се протегна към Емили.
Те бяха решили да опитат така: да седят заедно, да излизат заедно всеки път, когато могат, да се докосват, да се целуват. Колкото и да се бе опитвала, Емили не успя да изхвърли Мая от живота си. Тя бе чудесна, изобщо не приличаше на последното гадже на Емили — Бен, всъщност не приличаше на нито едно момче, с което някога бе излизала. В седенето край потока заедно с нея имаше нещо толкова успокояващо. Те не бяха просто заедно — те бяха и най-добри приятелки. Точно такова трябваше да бъде усещането в една връзка.
Когато се откъснаха една от друга, Мая свали едната си маратонка и потопи палеца си във водата.
— Вчера се върнахме в къщата.
Емили затаи дъх. След като работниците бяха открили тялото на Али в задния двор на Мая, семейство Сен Жермен се бе преместило в хотел, за да избегне медиите.
— Усещането… странно ли е?
— Всичко е наред — сви рамене Мая. — О, обаче има нещо интересно. В града има някакъв човек, който дебне хората.