Хана си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Уайлдън се обърна. На лицето му бе изписано сериозно изражение. Под яката на полицейската му униформа се подаваше крайчето на черната му татуировка. Хана продължаваше да се чуди как може Уайлдън, някогашният побойник на „Роузууд дей“, да започне работа в полицията.
— Хана. Седни, моля.
Хана издърпа един стол и се настани до Спенсър.
— Това дълго ли ще продължи? — Тя погледна инкрустирания си с диаманти часовник „Диор“. — Закъснявам за една среща.
— Няма, ако започнем веднага — Уайлдън ги огледа. Спенсър си оглеждаше ноктите, Ариа дъвчеше дъвка със затворени очи, а Емили се бе втренчила в ароматизираната свещ, която бе поставена в средата на масата, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
— Първото нещо, което искам да ви съобщя — каза Уайлдън, — е, че някой е дал един от вашите домашни клипове на пресата. — Той погледна към Ариа. — Едно от филмчетата, които преди години сте дали на полицията. Така че може би ще го видите по телевизията — всички новинарски канали го имат. Разследваме как е попаднало у тях — виновните ще бъдат наказани. Исках вие първи да разберете.
— За кое филмче става въпрос? — попита Ариа.
— Нещо за есемеси по телефона? — отговори той.
Хана се облегна назад и се опита да си спомни за кое клипче става въпрос — те бяха толкова много. Тогава Ариа бе обсебена от камерата си. Хана непрекъснато се опитваше да избяга от снимките, защото според нея камерата добавяше не десет килограма към фигурата, а двайсет.
Уайлдън изпука с пръсти и духна в мелничката за чер пипер, която седеше в средата на масата. Малко пипер се разсипа по покривката и във въздуха веднага се разнесе характерната му миризма.
— Другото нещо, за което бих искал да поговорим, е за самата Алисън. Имаме причини да смятаме, че убиецът на Алисън е някой от Роузууд. Някой, който може би все още живее тук… и който все още може да представлява опасност.
Всички затаиха дъх.
— Започнахме разследването отначало — продължи Уайлдън, като стана от масата и започна да я обикаля, скръстил ръце зад гърба си. Най-вероятно бе видял някой от „На местопрестъплението“ да се държи така и бе решил, че е много яко. — Опитваме се да възстановим живота на Алисън, преди да изчезне. Искаме да започнем с хората, които най-добре са я познавали.
Точно тогава телефонът на Хана иззвъня. Тя го измъкна от чантата си. Мона.
— Мон — тихо каза тя, като стана от стола си и се оттегли в най-отдалечения ъгъл на верандата, близо до розовите храсти на майка й. — Ще закъснея с няколко минути.
— Кучка — подразни я Мона. — Каква гадост. Вече съм седнала на нашата маса в „Рив Гош“.
— Хана — сърдито я повика Уайлдън. — Моля те, би ли казала на човека, който те търси, че ще му се обадиш по-късно?
В същото време Ариа кихна.
— Наздраве — каза Емили.
— Къде си? — попита подозрително Мона. — С кого си?
— Вкъщи съм — отговори Хана. — С мен са Емили, Ариа, Спенсър и поли…
— Ти си с твоите стари приятелки? — прекъсна я Мона.
— Вече бяха вкъщи, когато се прибрах — възрази Хана.
— Чакай да видим дали съм разбрала правилно — гласът на Мона звучеше все по-ядосано. — Ти си поканила старите си приятелки у вас, в деня на нашата Приятелница.
— Не съм ги поканила — засмя се Хана. Все още не можеше да повярва, че Мона се чувства застрашена от старите й дружки. — Аз просто…
— Знаеш ли какво? — отряза я Мона. — Забрави. Отменям Приятелницата.
— Мона, недей… — започна тя, но изведнъж спря. Уайлдън стоеше до нея.
Той взе телефона от ръката й и го затвори.
— Тук обсъждаме убийство — каза той с нисък глас. — Светският ти живот може да почака.
Хана се втренчи гневно в гърба му. Как смее Уайлдън да й затваря телефона? Това че ходи с майка й не означава, че може да се държи с нея като баща.
Тя се втурна към масата, като се опитваше да се успокои. Мона бе царица на преиграването, но не можеше да се сърди дълго време на Хана. Обикновено след повечето им караници не си говореха максимум няколко часа.