— Добре ли си? — попита тя. Али й се усмихна.
— Студено ми е — обясни тя.
Но струваше ли си да споменава за подозренията си? Изглежда, че нямаше нищо, но нямаше как да разбере какво точно търсеше полицията.
— Изглеждаше си съвсем наред — бавно каза Спенсър.
Уайлдън впери поглед в нея.
— Знаеш ли, по-голямата ми сестра много приличаше на Алисън. Тя също бе лидер в нейната групичка. Каквото кажеше, нейните приятелки го изпълняваха. Каквото и да е. И те пазеха всичките й тайни. И при вас ли беше така, момичета?
Хапа сви пръстите на краката си, внезапно раздразнена от посоката, в която бе поел разговорът.
— Не знам — промърмори Емили. — Може би.
Уайлдън погледна надолу към вибриращия си клетъчен телефон, защипан за кобура му.
— Извинете ме — Той тръгна към гаража, като откачи телефона от колана си.
Веднага щом се отдалечи достатъчно, че да не може да ги чува, Емили въздъхна тежко.
— Момичета, трябва да му кажем.
Хана присви очи.
— Какво да му кажем?
Емили стисна ръце.
— Джена е сляпа. Вината за това е наша.
Хана поклати глава.
— Мен не ме бройте. Освен това Джена е добре. Сериозно. Забелязахте ли, че носи слънчеви очила на Гучи? За да се сдобиете с такива, трябва да се запишете и да чакате поне година — намират се по-трудно и от чанта на Бъркин.
Ариа се нахвърли върху Хана.
— Ти от коя слънчева система идваш? На кого му пука за очилата на Гучи!
— Ами със сигурност не и на някой като теб — изтърси Хана.
Ариа стисна зъби и се облегна назад.
— Какво би трябвало да означава това?
— Мисля, че знаеш много добре — озъби се Хана.
— Момичета — рече предупредително Спенсър.
Ариа въздъхна и обърна лице към страничния двор. Хана се загледа в острата й брадичка и римския нос. Дори профилът на Ариа не бе красив като нейния.
— Трябва да му кажем за Джена — повтори Емили.
— Както и за А. Полицията трябва да се заеме с това. Не е наша работа.
— Нищо няма да му казваме и това е — изсъска Хана.
— Да, Емили, не съм сигурна за това — бавно каза Спенсър, почуквайки с ключовете си по една от широките летви на масата. — Това е важно решение, което ще засегне живота ни.
— И преди сме говорили за това — съгласи се Ариа.
— Освен това А. вече го няма, нали?
— Изобщо няма да споменавам за вас — възрази Емили, като скръсти ръце на гърдите си. — Но ще му кажа. Според мен това е правилната постъпка.
Телефонът на Ариа изчурулика и всички подскочиха. След това телефонът на Спенсър завибрира и започна да подскача към ръба на масата. Блекберито на Хана, което тя бе прибрала отново чантата си, издаде приглушен звън. Малката нокия на Емили също издаде старомоден телефонен звън.
За последен път телефоните на момичетата звъняха заедно на погребението на Али. — Хана изпита същото усещане както когато баща й я заведе за пръв път на въртележката в роузуудския панаир — зашеметяване и гадене. Ариа отвори телефона си. После Емили, след това Спенсър.
— О, Господи! — прошепна Емили.
Хана дори не си направи труда да извади своето блекбери. Вместо това се наведе и погледна към екрана на сайдкика на Спенсър.
Наистина ли помислихте, че съм изчезнал? Ама моля ви се! През цялото време ви наблюдавах. Всъщност може би точно сега ви наблюдавам. И момичета — ако кажете на НЯКОГО за мен, ще съжалявате.
Сърцето на Хана спря. Тя чу стъпки и се обърна. Уайлдън се връщаше.
Той пъхна мобилния си телефон в калъфа. После погледна към момичетата и повдигна учудено вежди.
— Да не би да съм пропуснал нещо?
Като че ли му беше за първи път!
8.
Около час и половина по-късно Ариа паркира колата до модернистичната си къща. Сложи своя Трио до ухото си, изчака автоматичното съобщение на Емили да свърши и след сигнала каза:
— Ем, обажда се Ариа. Ако наистина смяташ да разкажеш всичко на полицай Уайлдън, моля те, обади ми се. А. е способен… на много повече неща, отколкото предполагаш.
Тя натиска бутона за край, изпълнена с тревожно усещане. Не можеше да си представи какви ли тъмни тайни можеше да знае А. за Емили, които да разкрие в случай, че тя разкаже всичко на полицията, но от опит знаеше, че всичко е възможно.