— Страхотно. Ако искаш, можете да разговаряте в кабинета ми. — Лорън отново се усмихна на Емили, после изчезна в коридора, който водеше към басейна. Емили тръгна след нея. По пътя се размина със сестра си Карълайн, която идваше от другата посока.
— Карълайн, познай какво ми се случи! — Емили започна да подскача от радост. — Един търсач на таланти от университета в Аризона иска да говори с мен! Ако аз отида да уча там, а ти отидеш в Станфорд, ще бъдем съвсем близко! — Сестра й се дипломираше тази година и вече бе приета в отбора по плуване на Станфорд.
Карълайн я погледна и се шмугна в една от баните, като затръшна вратата зад гърба си. Емили отстъпи назад, изумена. Какво ставаше тук? Двете със сестра й не бяха особено близки, но тя очакваше малко повече ентусиазъм от нейна страна.
Докато Емили вървеше по коридора, който водеше към басейна, лицето на Джема Къран се появи иззад завесата на един от душовете. Когато очите им се срещнаха, Джема дръпна рязко завесата. Докато минаваше край мивките, Аманда Уилямсън шепнеше нещо на Джейд Смайт. Когато Емили срещна очите им в огледалото, устните им оформиха по едно малко, изненадано „О“. Емили усети как кожата й настръхва. Какво ставаше тук?
— Боже, струва ми се, че тук са се събрали още повече хора! — промърмори Лани, като влезе в залата с басейна след Емили. И беше права: пейките изглеждаха претъпкани в сравнение с първата половина от състезанието. Групата, разположена край кулата за скокове във вода, свиреше някаква бойна песен, а покритият с пяна сив талисман на Акулите се бе присъединил към мажоретките, които играеха пред пейките. Там бяха всички — най-популярните ученици, момчетата от отбора по футбол, момичетата от кръжока по театрално майсторство, дори нейните учители. Спенсър Хейстингс седеше до Кирстен Калън. Мая също беше там и бързо удряше по бутоните на телефона си, а до нея седеше Хана Мерин, съвсем сама, зареяла безцелно поглед в тълпата. Там бяха и родителите на Емили, облечени в тениски с цветовете на отбора на Роузууд, на които бяха закачили значки с надписи ДАВАЙ, ЕМИЛИ и ДАВАЙ, КАРЪЛАЙН. Емили се опита да им махне с ръка, но те бяха твърде заети да разглеждат някакъв лист хартия, сигурно с програмата на състезанието. Всъщност доста хора разглеждаха програмата. Господин Шей, възрастният учител по биология, който винаги гледаше тренировките им по плуване, защото преди милион години е бил плувец, държеше листа хартия на десет сантиметра от очите си. Програмата не беше чак толкова интересна — в нея просто бе описан редът на състезанията.
Джеймс Фрийд се изправи пред Емили, ухилен до уши.
— Хей, Емили — каза той, оглеждайки я похотливо. — Нямах никаква представа.
Емили се намръщи.
— Представа… за какво?
Братът на Ариа, Майк, се изстъпи до Джеймс.
— Здрасти, Емили.
Иззад двете момчета се появи Мона Вандерваал.
— Престанете да я притеснявате, вие двамата. — Тя се обърна към Емили. — Не им обръщай внимание. Искам да те поканя за нещо. — Тя бръкна в гигантската си раница с цвят на карамел и подаде на Емили един бял плик. Емили го завъртя в ръце. Каквото и да беше това, Мона го беше напарфюмирала с нещо скъпо. Емили надникна вътре объркана.
— В събота ще правя купон за рождения ми ден — обясни Мона, като въртеше около пръста си кичур от дългата си изрусена до бяло коса. — Може би ще се съгласиш да дойдеш?
— Определено трябва да дойдеш — съгласи се Майк, като ококори очи.
— Аз… — заекна Емили, но преди да успее да каже още нещо, групата засвири поредния марш и Мона си тръгна.
Емили отново погледна към поканата. Какво беше всичко това? Тя не беше от момичетата, които получаваха покани от Мона Вандерваал. И определено не бе от тези, които получаваха похотливи погледи от момчетата.
Внезапно нещо край басейна привлече погледа й. Беше лист хартия, залепен на стената. Преди почивката там нямаше нищо. Освен това й изглеждаше познато. Приличаше на снимка.
Тя й хвърли бърз поглед и сърцето й се свлече в петите. Това беше снимка… на двама души, които се целуват в кабинката за снимки. В кабинката на Ноъл Кан.
— Мили Боже. — Емили прекоси тичешком залата, като на два пъти се плъзна по мокрите плочки.
— Емили! — Ариа се втурна към нея през страничната врата, велурените й обувки на платформи тропаха върху плочките, а синьо-черната й коса се мяташе пред лицето й. — Съжалявам, че закъснях, но бих искала да поговорим.