Спенсър размърда пръстите си във високите до коленете светлобежови ботуши от ярешка кожа. Беше много съмнително, че ще разкаже на доктор Евънс за А., дори и да се почувства достатъчно комфортно в нейно присъствие. Защо да повдига въпроса за А., след като А. бе изчезнал?
— Трудно е, но пък Алисън изчезна преди доста години. Животът ми продължи — каза най-накрая тя. Може би доктор Евънс щеше да осъзнае, че Спенсър няма намерение да говори, и щеше да прекрати сеанса по-рано.
Психиатърката записа нещо в тетрадката си. Спенсър се зачуди какво ли е то.
— Освен това разбрах, че двете със сестра ти сте имали проблеми заради едно момче.
Спенсър настръхна. Тя можеше да си представи какво е представлявала изопачената версия на Мелиса за проблема с Рен — разказът й сигурно е включвал Спенсър, която облизва сметаната от голия корем на Рен, докато сестра й безпомощно ги наблюдава през прозореца.
— Не беше кой знае какво — промърмори тя.
Доктор Евънс отпусна рамене и я погледна по същия „не можеш да ме излъжеш“ начин, както правеше майка й.
— Той първо е бил приятел на сестра ти, нали? А ти си се срещала с него зад гърба й?
Спенсър стисна зъби.
— Вижте, знам, че не съм постъпила правилно, ясно ли е? Нямам нужда от още една лекция.
Доктор Евънс се втренчи в нея.
— Не възнамерявам да ти изнасям лекция. Може би. — Тя подпря бузата си с показалец. — Може би си имала своите причини.
Спенсър се ококори. Правилно ли беше чула — нима доктор Евънс напълно сериозно бе предположила, че вината не е сто процента на Спенсър? Може би все пак 175 долара на час не бяха безбожна сума за терапията.
— Двете със сестра ти прекарвате ли изобщо някакво време заедно? — попита доктор Евънс след кратка пауза.
Спенсър се пресегна към купичката с бонбоните. С едно ловко движение смъкна сребристата обвивка, смачка я в юмрук и метна бонбончето в устата си.
— Никога. Освен ако не сме с родителите ни — не че тогава Мелиса разговаря с мен. Единственото, което прави, е да се хвали пред нашите с това, което е постигнала, и с подобренията, които е направила в градската си къща. — Спенсър погледна право към доктор Евънс. — Сигурно знаете, че родителите ни й купиха къща в Стария град, само защото беше приета в колежа.
— Знам — доктор Евънс протегна ръка над главата си и две сребърни гривни се плъзнаха към лакътя й.
— Страхотна работа.
И след това й намигна.
Спенсър се почувства така, сякаш сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Очевидно доктор Евънс не се интересуваше от предимствата на лененото платно пред памука. Само така.
Те си поговориха още известно време, на Спенсър й харесваше все повече и повече, и точно тогава доктор Евънс посочи към топящия се часовник на Салвадор Дали, който висеше над бюрото й, за да й подскаже, че времето й е изтекло. Спенсър се сбогува с нея и отвори вратата на кабинета, като почесваше главата си така, сякаш психиатърката й бе отворила черепа и бе поровила из мозъка й. Сеансът изобщо не се оказа толкова мъчителен, колкото беше предполагала.
Тя затвори вратата на кабинета и се обърна. За нейна изненада майка й седеше в бледозеления стол до Мелиса и четеше модно списание.
— Мамо — намръщи се Спенсър. — Какво правиш тук?
Вероника Хейстингс изглеждаше така, сякаш бе пристигнала направо от семейната конюшня. Беше облечена с бяла тениска на „Петит Бато“ и тесни дънки, и беше обула високи ботуши за езда. Дори имаше малко сламки в косата си.
— Имам новини за теб — обяви тя.
И госпожа Хейстингс, и Мелиса изглеждаха ужасно сериозни. Спенсър усети как стомахът й се свива. Някой беше умрял. Някой — убиецът на Али — беше убил отново. Може би А. се беше завърнал. Моля те, не, помисли си тя.
— Господин Макадам ми се обади — каза госпожа Хейстингс, като стана от стола. Господин Макадам бе учителят по икономика на Спенсър. — Иска да разговаряме за някакви есета, които си написала преди няколко седмици. — Тя пристъпи към нея, ароматът на нейния „Шанел №5“ погъделичка ноздрите на Спенсър. — Спенс, той иска да изпрати едното от тях на „Златната орхидея“.
Спенсър отстъпи назад.
— „Златната орхидея“?
„Златната орхидея“ бе най-престижния конкурс за есета в страната, гимназиалният еквивалент на Оскар. Ако тя спечелеше, списанията „Пийпъл“ и „Гоил“ щяха да напишат материал за нея. Йейл, Харвард и Станфорд щяха да се избиват за нея. Спенсър следеше успеха на лауреатите на „Златна орхидея“ така, както останалите хора проследяваха живота на знаменитостите. Победителят в конкурса през 1998-ма година сега беше главен редактор на едно от най-прочутите модни списания. Победителят от 1994-та стана конгресмен на 28 години.