— Ще ходиш ли на партито на Мона? — братът на Ариа, Майк, се бе втренчил очаквателно в нея. Той и още няколко момчета от отбора по лакрос бяха насядали на пейката срещу нея и я гледаха в устата в очакване да каже нещо.
— Не знам — отговори Емили, като лапна последния си картофен чипс. Майка й едва ли щеше да я пусне да отиде у Мона, пък и самата тя не беше сигурна, че й се ходи.
— След купона можеш да дойдеш у дома, имам горещ басейн. — Ноъл Кан надраска телефонния си номер на едно листче от тетрадката си. После го откъсна и й го подаде — Там ще започне истинското парти.
— Можеш да доведеш и приятелката си — предложи Майк с гладен поглед в очите. — И не се притеснявайте да се забавлявате. Ние не сме тесногръди.
— Може дори да ви отстъпя фотокабината — каза Ноъл, като смигна на Емили. — Стига да те възбужда.
Емили завъртя очи. Когато момчетата си тръгнаха, тя се облегна на една страна и въздъхна изморено. Жалко, че не беше използвачка — сигурно щеше да изкара много пари от тези надъхани почитатели на женската любов.
Внезапно усети как някаква малка ръка се плъзва около кръста й.
— Да не излизаш с някое развратно момче? — прошепна Мая в ухото й. — Видях го как ти даде номера си.
Емили я погледна. Сърцето й подскочи. Чувстваше се така, сякаш не бе виждала Мая от седмици и не спираше да мисли за нея. Всеки път, когато затвореше очи, лицето й се появяваше пред очите й. Непрекъснато мислеше за усещането на устните й върху своите по време на дългите им сеанси върху камъка край потока.
Не че това щеше да се повтори.
Емили издърпа ръката си.
— Мая. Не трябва.
Мая прехапа долната си устна. После се огледа. Децата бяха насядали край фонтаните или на дървените пейки край лехите, или близо до убежището на пеперудите и спокойно разговаряха или обядваха.
— Май никой не ни гледа.
Емили потрепери. Тя усещаше точно обратното. По време на целия обяд тя изпитваше странното чувство, че зад нея стои някой и я шпионира. Растенията в оранжерията бяха толкова високи и гъсти, че някой спокойно можеше да се скрие зад тях.
Мая откачи швейцарското си ножче от раницата и отряза една роза от храста, който растеше зад тях.
— Заповядай — каза тя, като я подаваше на Емили.
— Мая! — Емили изпусна розата в скута си. — Тукашните цветя не могат да се късат!
— Не ме интересува — каза Мая. — Искам да ти я подаря.
— Мая. — Емили отмести ръцете й. — Трябва да си вървиш.
Мая се намръщи.
— Ти сериозно ли се занимаваш с онази „Дървесна корона“? — Когато Емили кимна, Мая изпъшка. — Мислех си, че си по-силна. А и те изглеждат доста страшнички.
Емили смачка хартиеното пликче от обяда си. Не бяха ли минали вече през това?
— Ако не ходя в „Дървесната корона“ ще трябва да отида в Айова. А не мога да го направя — леля и чичо са луди.
Тя затвори очи и си представи леля си, чичо си и тримата си братовчеди от Айова. Не ги беше виждала от години и единственото, което можеше да си представи, бяха пет неодобрително смръщени чела.
— Последния път, когато им ходих на гости, леля ми Хелена каза, че сутрин трябва да ям зърнени закуски, и само тях, защото потискали сексуалните желания. Двамата ми по-големи братовчеди правят всяка сутрин дълги кросове през царевичните ниви, за да изтощят сексуалната си енергия. А братовчедка ми Аби — тя е на моята възраст — иска да стане монахиня. Може и вече да е станала. Винаги разнасяше със себе си една тетрадка, която нарича „Малката книга на злото на Аби“, в която записва всичко, което според нея е грях. Записала е трийсет грешни неща, които е открила в мен. Според нея дори ходенето боса е грях!
Мая се изхили.
— Ако краката ти са наистина грозни, си е грях.
— Изобщо не е смешно! — проплака Емили. — И не става въпрос за това дали съм смела, дали смятам, че „Дървесна корона“ е нещо правилно или че се самозалъгвам. Не мога да отида там!
Емили прехапа устни, като усети топлата вълна, която се появяваше винаги, преди да заплаче. През изминалите два дни, когато се разминаваше с членовете на семейството си по коридора или в кухнята, те изобщо не я поглеждаха. Изобщо не разговаряха с нея на масата. Струваше й се нередно да седне при тях в хола, за да гледат телевизия. А сестра й Карълайн, изглежда, нямаше представа как да се държи с нея. След състезанието по плуване Карълайн не влизаше в общата им спалня. Обикновено сестрите пишеха домашните на бюрата си, споделяха проблемите си със задачите по математика, есетата по история или просто си разменяха клюки, които бяха чули в училище. Предишната вечер Карълайн се качи в спалнята чак след като Емили вече си беше легнала. Бързо се преоблече в тъмното и си легна, без да промълви ни дума.