Къпините бяха боядисали ръката на Иън в тъмно кървавочервено. Спенсър виждаше линията на любовта и на живота на дланта му и странните офорти до пръстите му.
Тя поклати глава.
— Не бих яла нищо от тези гори — каза тя.
Все пак нали Али бе убита там.
25.
Петък вечерта един пъпчив продавач от „Т-мобил“, с тонове гел на косата, внимателно разглеждаше екрана на телефона на Хана.
— Всичко ми изглежда наред — каза той. — Батерията също работи.
— Сигурно не гледате внимателно — грубо каза Хана, като се облегна на щанда. — Ами доставчикът? Да не би да няма обхват?
— Не, наред е. — Продавачът посочи чертичките в горния ъгъл на дисплея. — Виждате ли? Пет чертички. Всичко е наред.
Хана дишаше тежко през нос. Нещо ставаше с нейния блекбъри. Телефонът й не бе иззвънял нито веднъж през нощта. Мона я беше зарязала, но Хана отказваше да повярва, че всички останали са я последвали толкова бързо. Мислеше, че А. може също да й изпрати съобщение, с повече подробности за възможната липосукция на Мона, или пък с обяснение какво е имал предвид с това, че някоя от приятелките й има тайна, която тепърва ще бъде разкрита.
— Да не би да искате да си купите ново блекбъри? — попита продавачът.
— Да — остро каза Хана с глас, който изненадващо наподоби тона на майка й. — И този път нека да работи, ако обичате.
Продавачът изглеждаше изморен.
— Само че няма да мога да прехвърля информацията от този. Тук не се занимаваме с такива неща.
— Всичко е наред — изстреля Хана. — Имам копие на харда вкъщи.
Продавачът взе един нов телефон от рафта зад себе си, извади го от кутийката му и започна да натиска бутоните. Хана се облегна на щанда и се загледа в хората, които обикаляха из мола „Кинг Джеймс“, като се опитваше да не мисли какво обикновено правеха двете с Мона в петък вечер. Първо си купуваха нова дрешка „Щастлив петък“, като награда за това, че бяха издържали още една седмица; след това отиваха в суши ресторанта, за да си похапнат пълнена сьомга; а после — любимата част на Хана — се прибираха у тях и си разменяха клюки, полегнали върху гигантското й легло, като се смееха и се забавляваха с колонката „Ох! на деня“ в списанието „Космогърл!“ Хана трябваше да признае, че не можеше да разговаря с Мона за някои неща — тя избягваше всякакви емоционални разговори за Шон, защото Мона мислеше, че той е гей, а и никога не са можели да разговарят за изчезването на Али, защото Хана искаше да изважда наяве лошите спомени за старите си приятелки. Всъщност, колкото повече мислеше, толкова повече се чудеше за какво всъщност са разговаряли с Мона. Момчета? Дрехи? Обувки? Хората, които мразят?
— Само още няколко минутки — каза продавачът, като се намръщи и погледна към нещо на монитора си. — По някаква причина мрежата ви не отговаря.
Ха, помисли си Хана. Значи наистина нещо не беше наред с мрежата.
Някой се засмя при влизането си в магазина на Т-мобил и Хана се обърна да види кой е. Нямаше време да се скрие, като видя, че Мона върви заедно с Ерик Кан.
Светлата руса коса на Мона се отличаваше на фона на тъмносивата й рокля с поло яка, черни чорапогащи и високи черни ботуши. На Хана й се искаше да се шмугне някъде, но не знаеше къде — щандът на Т-мобил се издигаше като остров в средата на магазина. Това глупаво място нямаше дори рафтове, под които да се скрие, само четири стени, покрити с мобилни телефони и аксесоари.
Преди да успее да направи нещо, Ерик я видя. Очите му проблеснаха в знак, че я е познал, и той й кимна. Крайниците на Хана замръзнаха. Сега вече знаеше много добре, как се чувства еленът, когато се озове на пътя на трактор.
Мона погледна в същата посока.
— О! — каза тя с равен глас, когато очите й се срещнаха с очите на Хана.
Ерик, който може би усети напрежението между двете момичета, сви рамене и се отдалечи към дъното на магазина. Хана направи няколко крачки към Мона.
— Здрасти.
Мона погледна към стената, покрита с аксесоари за мобилни телефони и автомобилни адаптери.
— Здравей.
Минаха няколко дълги минути. Мона се почеса по носа. Беше лакирала ноктите си с луксозната серия черен лак „Ла вернис“ на Шанел — Хана си спомни, когато откраднаха две шишенца от магазин „Сефора“. Споменът едва не я накара да се разплаче. Без Мона Хана се чувстваше като страхотна рокля без подобаващите аксесоари, като коктейл „Отвертка“, в който имаше само портокалов сок, без никаква водка, като Айпод без слушалки. Просто не се чувстваше добре. Хана се сети за онзи път през лятото след осми клас, когато замина с майка си в командировка. Там телефонът на Хана нямаше покритие и когато се върна, в гласовата й поща имаше двайсет съобщения от Мона.