— Спенсър! Ето те най-после! — извика госпожа Хейстингс. — Познай какво получихме току-що.
Тя й подаде с размах една разпечатка, която досега бе крила зад гърба си. Най-отгоре се виждаше логото на „Филаделфия сентинъл“, отпечатано с готически шрифт. Под него бе заглавието: „Отдръпни се, Тръмп! Идва Спенсър Хейстингс!“ Спенсър се вгледа в снимката си, на която седеше на бюрото на баща си. Сивият костюм на Калвин Клайн и малинената копринена риза се оказаха добър избор.
— Джордана току-що ни изпрати линка — изчурулика майка й. — Първата страница за неделния брой няма да е готова до утре сутринта, разбира се, но материалът за теб вече е в интернет.
— Леле — каза Спенсър с треперлив глас. Погледът й бе твърде разфокусиран, за да може да прочете материала. Значи това наистина се случваше. Докъде щеше да стигне всичко? Ами ако наистина спечели?
— Смятаме да отворим бутилка шампанско и да го отпразнуваме — каза господин Хейстингс. — Ти също можеш да пийнеш малко, Спенсър. Нали все пак имаме специален случай.
— Играе ли ти се Скрабъл? — попита госпожа Хейстингс.
— Мамо, тя вече се е облякла за партито — заяви Мелиса. — Едва ли иска да седи тук, да пие шампанско и да играе Скрабъл.
— Глупости — каза госпожа Хейстингс. — Още няма осем часа. Партитата не започват толкова рано, нали?
Спенсър се почувства като в капан. Всички се бяха втренчили в нея.
— Ами… сигурно не — каза тя.
Дръпна си един стол, седна и си събу обувките. Баща й измъкна една бутилка „Моет Шандон“ от хладилника, отвори го и извади четири кристални чаши от шкафа. За себе си, госпожа Спенсър и Мелиса наля по една пълна чаша, а за Спенсър до половината. Мелиса сложи една плочка с букви пред себе си.
Спенсър бръкна в кадифената торбичка и си избра букви. След това бръкна баща й. Спенсър беше много изненадана, че той знае правилата — никога преди не го беше виждала да играе някаква игра, дори и през почивките.
— Кога ще се разбере окончателното решение на съдиите? — попита той, като отпи една глътка от шампанското.
Спенсър сви рамене.
— Не знам. — Тя погледна към Мелиса, която й върна една от своите неразгадаеми усмивки. Спенсър не беше разговаряла с нея от предишната вечер в джакузито и се чувстваше доста странно в присъствието на сестра си. Дори малко се притесняваше.
— Вчера имах възможността да го прочета — продължи господин Хейстингс, като скръсти ръце. — Много ми харесва как си адаптирала концепцията към съвремието.
— Кой започва пръв? — рязко попита Спенсър. В никакъв случай нямаше да разговарят за съдържанието на есето. Не и пред Мелиса.
— Лауреатът на „Златна орхидея“ от 1996 година не спечели ли Пулицър миналата година? — попита госпожа Хейстингс.
— Не, беше Националната награда за литература — каза Мелиса.
Моля ви, спрете да говорите за „Златната орхидея“, каза Спенсър наум. Изведнъж осъзна нещо: за пръв път те говореха за нея, а не за Мелиса.
Спенсър погледна към плочките си. Имаше 3, Р, А, Т, О, В, Л, Ц, Е, Ж, Х, С и Ъ. Тя ги пренареди и едва не се задави. Оформяше се думата ЛЪЖЕЦ СХ, като Спенсър Хейстингс.
Отвън небето притъмня. Чу се лай на куче. Спенсър грабна чашата си с шампанско и я пресуши.
— Някой няма да кара колата си поне един час — присмя й се баща й.
Спенсър се опита да се засмее, като скри ръцете си под масата, за да не види баща й, че треперят.
Със своите букви госпожа Хейстингс нареди думата ЧЕРВЕЙ.
— Ти си наред, Спенс — каза тя.
Докато Спенсър вдигаше плочката с буквата Л, тънката моторола на Мелиса светна и засвири мелодийката от филма „Челюсти“. Да-ДАМ. Да-ДАМ. От мястото си Спенсър можеше да види екрана и надписа „имате ново съобщение“.
Мелиса включи телефона и се завъртя така, че да го скрие от погледа на Спенсър.
— Какво? — възкликна тя.
— Какво има? — попита госпожа Хейстингс, като вдигна поглед от плочките си.
Мелиса се почеса по главата.
— Концепцията за невидимата ръка на великия шотландски икономист Адам Смит може да бъде обобщена много лесно, независимо от това дали се отнася до пазарите от деветнайсети век или за тези от двайсет и първи: може и да си мислите, че хората правят разни неща, за да ви помогнат, но всъщност всеки работи само за себе си. Странно, защо някой ще ми изпраща част от есе, което съм писала в гимназията?