Спенсър отвори уста, за да отговори, но оттам излезе само съскане.
Господин Хейстингс сложи чашата си на масата.
— Това е есето на Спенсър.
Мелиса отново се вгледа в екрана.
— Не, не е, това е моето… — Изведнъж вдигна поглед към Спенсър. — Не.
Спенсър се сви в стола си.
— Мелиса, това беше грешка.
Устата на Мелиса бе отворена толкова широко, че Спенсър видя сребърните пломби на кътниците й.
— Ти, кучко!
— Нещата излязоха извън контрол — извика Спенсър. — Нищо не зависеше от мен!
Госпожа Хейстингс се намръщи, объркана.
— Какво става тук?
Лицето на Мелиса се изкриви, тя присви очи, а устните й се извиха злобно.
— Първо ми крадеш гаджето, а сега и есето? За каква се мислиш ти!
— Казах ти, че съжалявам! — извика едновременно с нея Спенсър.
— Чакайте малко. Това е… писано от Мелиса? — попита госпожа Хейстингс, като пребледня.
— Сигурно има някаква грешка — настоя господин Хейстингс.
Мелиса сложи ръце на хълбоците си.
— Да им кажа ли? Или предпочиташ сама да го направиш?
Спенсър скочи от стола си.
— Давай, изпей ме, както винаги си правила. — Тя хукна по коридора към стълбите. — Толкова добра си станала в това!
Мелиса тръгна след нея.
— Те трябва да разберат каква страхотна лъжкиня си станала!
— Те трябва да разберат каква кучка си станала ти! — извика Спенсър в отговор.
Устните на Мелиса се разтегнаха в усмивка.
— Толкова си смотана, Спенсър. Всички смятат така. Дори мама и татко.
Спенсър започна да се изкачва по стълбите.
— Не е вярно!
— Напротив, вярно е — присмя й се Мелиса. — И това е самата истина, нали? Ти си крадла на гаджета, плагиатка и жалка малка кучка.
— Гади ми се от теб! — извика Спенсър. — Защо просто не умреш.
— Момичета! — извика госпожа Хейстингс.
Но сестрите сякаш бяха попаднали в някакво силово поле. Мелиса не откъсваше поглед от Спенсър. А тя започна да трепери. Мелиса казваше истината. Тя беше жалка. Тя не ставаше за нищо.
— Да изгниеш в ада дано! — извика Спенсър. Тя вземаше по две стъпала наведнъж. Мелиса вече беше точно зад нея.
— Точно така, малко детенце, което нищо не струва, бягай!
— Млъкни!
— Малко детенце, което краде моите гаджета! Което дори няма достатъчно мозък, за да напише само есето си! Какво щеше да кажеш по телевизията, ако спечелеше наградата, Спенсър? Сама написах всичко, до последната буква. Толкова съм умна. И на изпитите в края на годината ли мами?
Спенсър се почувства така, сякаш нокти се забиваха в сърцето й.
— Престани! — извика раздразнено тя, като едва не се спъна в картонената кутия, която майка й бе оставила на стълбите.
Мелиса я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Приближи лицето си към нейното. Дъхът и миришеше на кафе еспресо.
— Малкото детенце иска всичко мое, но знаеш ли какво? Не можеш да имаш онова, което имам аз. Никога!
Целият гняв, който Спенсър беше натрупвала през годините, изригна и заля тялото и, като я накара да пламне цялата, после да се изпоти и накрая да се разтрепери. Стомахът й започна да се свива от гняв.
Тя се хвърли към парапета, хвана Мелиса за раменете и започна яростно да я разтърсва. След това я блъсна назад.
— Казах да престанеш!
Мелиса се спъна и се хвана за перилата. По лицето й се изписа страх.
В съзнанието на Спенсър започна да се отваря някаква пролука. Вместо Мелиса тя видя Али. По лицата и на двете бе изписано едно и също изражение, казващо: „Аз съм всичко, а ти си нищо“. „Ти се опита да ми отнемеш всичко. Но това няма да успееш“. Спенсър усети миризмата на влагата, видя мигащите светулки и усети дъха на Али до лицето си. Изведнъж тялото на Спенсър се изпълни с неподозирана сила. Дълбоко от гърдите й се раздаде агонизиращ стон. Тя се видя да протяга ръце и да блъска Али — или пък може би това бе Мелиса? — с всичка сила. Али и Мелиса паднаха назад. Главите и на двете издадоха щракащ звук, когато се удариха в нещо. Зрението на Спенсър се проясни и тя видя Мелиса да се търкаля надолу по стълбите, докато накрая се стовари на пода.