— Приятелките не се блъскат по рамената.
— Е, може би ние не сме приятелки — промърмори Спенсър.
— Да, може би — отговори Али. Очите й затанцуваха. Изразът на лицето й подсказваше, че ей сега ще каже нещо наистина пикантно. Измина доста време преди да заговори, сякаш първо обмисляше думите си много, много внимателно. Внимавай, напомни си Спенсър. ЗАПОМНИ.
— Ти си мислиш, че целувката на Иън е била нещо много специално — изръмжа Али. — Но знаеш ли какво ми каза той? Че дори не знаеш как да се целуваш.
Спенсър потърси очите й.
— Иън… чакай малко. Иън ли ти го е казал? Кога?
— Когато бяхме излезли на среща.
Спенсър се втренчи в нея.
Али завъртя очи.
— Толкова си смотана. Защо се преструваш, че не знаеш, че сме заедно? Разбира се, че го знаеш, Спенс. Нали точно затова и той ти харесва? Защото аз съм с него! Защото сестра ти е с него! — Тя сви рамене. — Той те целуна онази вечер само защото аз го накарах. Той не искаше, но аз го помолих.
Спенсър се ококори.
— Защо?
Али сви рамене.
— Исках да видя дали е готов да направи всичко за мен. — Лицето й се изкриви в презрителна усмивка. — О, Спенс. Наистина ли си мислеше, че те харесва?
Спенсър отстъпи назад. Светкавица проряза небето. На лицето на Али бе изписана отровна усмивка. Не го прави, извика Спенсър на себе си. Моля те! Това няма значение! Недей.
Но така или иначе то се случи. Спенсър се протегна напред и блъсна Али с всички сили. Али залитна назад, очите й се разшириха от ужас. Тя падна точно върху каменната стена, която обграждаше имота на семейство Хейстингс. Чу се едно ужасно щрак. Спенсър покри очите си с ръце и се обърна на другата страна. Във въздуха се разнесе миризма с металически привкус като на кръв. От дърветата се обади бухал.
Когато свали ръце от очите си, тя отново се озова в стаята си, свита на кълбо и викаща от ужас.
Спенсър седна и погледна към часовника. Беше два и половина сутринта. Главата й пулсираше. Лампите светеха, а тя лежеше върху оправеното си легло, все още облечена в черната си парти рокля със сребърната огърлица от „Елза Перети“ на врата. Не си беше измила лицето и разресала косата сто пъти — редовният й ритуал преди лягане. Прокара длани по ръцете и краката си. На бедрото й имаше пурпурен оток. Тя го докосна и я заболя.
Изведнъж притисна ръка към устата си. Онзи спомен. Веднага разбра, че всичко това наистина се е случило. Али е била с Иън. А тя го бе забравила съвсем. Това бе онази част от вечерта, която липсваше.
Тя отиде до вратата на спалнята си, но не можа да я отвори. Сърцето й заби лудо.
— Ехо! — извика колебливо тя. — Има ли някой тук? Заключена съм в стаята си.
Никой не отговори.
Спенсър усети, че пулсът й се ускорява. Нещо се беше объркало ужасно. Част от вечерта прелетя през съзнанието й. Играта на скрабъл. ЛЪЖЕЦ СХ. А изпраща на Мелиса есето на Спенсър. И… после какво? Тя се хвана за главата, сякаш се опитваше да освободи спомена. А после какво?
Внезапно осъзна, че не може да контролира дишането си. Започна да се задъхва и се свлече на колене на бежовия килим. Успокой се, каза си тя, като се сви на топка и се опита да успокои дишането си. Но дробовете й сякаш бяха изпълнени със стиропор. Имаше усещането, че се дави.
— Помощ! — извика тя със слаб глас.
— Спенсър? — Гласът на баща й се чу от другата страна на вратата. — Какво става?
Спенсър скочи и изтича към вратата.
— Татко? Заключена съм тук! Пусни ме навън!
— Спенсър, затворихме те там за твое добро. Страшно ни изплаши.
— Изплашила съм ви? — попита Спенсър. — К-как? — Тя се погледна в огледалото, което висеше на гърба на вратата. Да, все още си беше тя. Не се беше събудила в нечий чужд живот.
— Откарахме Мелиса в болницата — каза баща й.
Спенсър изведнъж изгуби равновесие. Мелиса?
Болница? Защо? Тя затвори очи и видя откъслечен спомен как Мелиса се отдалечава от нея, падайки надолу по стълбите. Или пък това беше падането на Али? Ръцете на Спенсър се разтрепериха. Тя не можеше да си спомни.