— Мелиса добре ли е?
— Така се надяваме. Стой там — каза предпазливо баща й от коридора. Може би се страхуваше от нея — може би точно заради това не влизаше в стаята.
Тя седна на леглото си и остана там доста дълго време, зашеметена. Как може да не си го спомня? Как може да не помни, че е наранила Мелиса? Ами ако беше направила много ужасни неща и за секундата всичко е било изтрито от паметта й?
Убиецът на Али е точно пред теб, беше казал А. Точно когато Спенсър се оглеждаше в огледалото. Възможно ли беше това?
Телефонът й, който лежеше на бюрото, започна да звъни. Спенсър бавно се изправи и погледна към екрана на своя сайдкик. Хана.
Спенсър отвори телефона си и притисна ухо към говорителя.
— Спенсър? — Хана продължи направо. — Знам нещо. Трябва да се видим.
Стомахът на Спенсър се сви и мислите й запрепускаха из главата й. Убиецът на Али е точно пред теб. Тя е убила Али. Тя не е убила Али. Това бе като да късаш листата на маргаритка: обичаме, не ме обича. Може би трябваше да се срещне с Хана и… какво? Да си признае?
Не, това не можеше да бъде истина. Али се беше озовала в дупката в задния й двор… а не до пътеката край нечия каменна ограда. Спенсър нямаше достатъчно сила, за да отнесе Али до задния й двор. Тя не беше толкова силна, нали? Искаше да разкаже на някого за това. Хана. И Емили. И на Ариа. Те щяха да й кажат, че се е побъркала, че няма как тя да е убила Али.
— Добре — каза Спенсър с прегракнал глас. — Къде.
— На люлките в двора на „Роузууд дей“. На нашето място. Ела колкото се може по-бързо.
Спенсър се огледа. Можеше да повдигне прозореца и да се смъкне по решетката на предната стена — щеше да е също толкова лесно, колкото катеренето по шведската стена в салона по физическо.
— Добре — прошепна тя. — Веднага идвам.
36.
Ръцете на Хана трепереха толкова силно, че почти не можеше да шофира. Пътят до люлките в двора на „Роуззуд дей“ изглеждаше по-мрачен и страшен от обичайното. Тя рязко сви, като помисли, че на пътя пред колата й има нещо, но когато се вгледа в огледалото за обратно виждане, не видя нищо. По срещуположното платно почти нямаше движение, но внезапно, докато се изкачваше по хълма край „Роузууд дей“, една кола изскочи зад нея. Фаровете й затоплиха врата на Хана.
Успокой се, помисли си тя. Никой не те следи.
Връхлетяха я стотици мисли. Тя знаеше кой е А. Но. Как е възможно? Откъде А. знаеше толкова неща за Хана… които просто нямаше как да разбере? Може би последното съобщение беше просто грешка. Може би А. се беше добрал до чуждия телефон, само за да извади Хана от релси.
Тя беше твърде шокирана, за да мисли трезво. Единствената мисъл, която непрекъснато се появяваше в главата й, бе: в това няма смисъл. В това няма смисъл.
Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше зад нея. Тя си пое дълбоко въздух и потърси телефона си, за да се обади на някого. На полицай Уайлдън?
Щеше ли да дойде дотук толкова бързо? Той е ченге — трябва да дойде. Тя протегна ръка към телефона си и тогава колата зад нея превключи на дълги светлини. Дали да не отбие встрани? Дали направо да не спре?
Пръстът на Хана се намираше върху бутона, готов да набере 911. Внезапно колата премина вляво и я изпревари. Беше някаква невзрачна кола — може би тойота — и Хана не видя шофьора вътре. Колата се върна в нейното платно и се отдалечи от нея. Само след секунди стоповете й се скриха в далечината.
Паркингът край детската площадка на „Роузууд дей“ бе доста широк и дълъг, разделен от мънички хълмчета, покрити с почти оголели дървета, бодлива трева и купчини изсъхнали листа, които излъчваха характерната миризма на изгнило. От другата страна на паркинга се намираше външното игрище и купола за катерене. Осветяваше ги една-единствена флуоресцентна лампа, която им придаваше призрачен вид. Хана подкара колата си към югоизточния ъгъл на паркинга — той се намираше най-близо до информационната будка на парка и полицейския телефон. Достатъчно й бе да се окаже близо до нещо, което бе свързано с полицията, за да се почувства по-добре. Другите момичета не бяха дошли още, така че тя остана в колата си и се обърна към входа на паркинга, в очакване да ги види как пристигат.
Беше някъде около три сутринта и Хана трепереше от студ, облечена само с горнището на Лукас. Усети как голите й крака настръхват. Някъде бе чела, че в три сутринта хората са в най-дълбоката фаза на РЕМ съня — това бе състояние, възможно най-близко до смъртта. Което означаваше, че точно в този момент нямаше много жители на Роузууд, на които да може да разчита за помощ. Те всички бяха трупове. Освен това бе толкова тихо, че тя можеше да чуе затихващия двигател на колата и бавното си, моля-те-успокой-се дишане. Хана отвори вратата, излезе от колата и се изправи до жълтата линия, която отбелязваше мястото за паркиране. Това бе нейният вълшебен кръг. Вътре в него тя беше в безопасност.