Те ще дойдат скоро, помисли си Хана. Само след няколко минути всичко ще свърши. Не че тя имаше някаква представа какво ще се случи. Не беше сигурна. Не се беше замисляла чак толкова напред.
На входа на училището се появи някаква светлина и сърцето на Хана подскочи. Фаровете на един миниван се плъзнаха по дърветата и свиха бавно в паркинга. Хана присви очи. Това те ли бяха?
— Ехо? — извика тихо тя.
Миниванът се насочи към северния край на паркинга, подмина сградата, в която се помещаваше арт отделът на гимназията, и игрището за хокей на трева. Хана започна да маха с ръце. Това сигурно бяха Емили и Ариа. Но прозорците на колата останаха вдигнати.
— Ехо? — извика отново тя. Никой не й отговори. Тогава тя видя как още една кола свива в паркинга и бавно се приближава към нея. През прозореца на пасажерското място се подаваше главата на Ариа. Едно сладко чувство на облекчение обзе тялото на Хана. Тя помаха и се отправи към тях. Първо вървеше, а после се затича. Накрая вече спринтираше.
Беше стигнала до средата на паркинга, когато Ариа извика:
— Хана, внимавай!
Хана се обърна глава на ляво и отвори уста от изненада, без да разбира какво става. Миниванът се бе насочил право към нея.
Гумите му изсвистяха. Размириса се на изгоряла гума. Хана замръзна на мястото си, без да знае какво да прави. Почакай, чу тя глас в главата си, докато гледаше огледалните прозорци на минивана. Колата идваше право към нея, като постепенно увеличаваш скоростта си. Мърдайте, заповяда тя на крайници си, но те се чувстваха ужасно вкочанени и изцедени като кактуси.
— Хана! — изкрещя Емили. — О, Господи!
Всичко стана за секунди. Хана дори не осъзна, че е била ударена, докато не се озова във въздуха, а можа да осъзнае, че е била във въздуха, докато не се стовари на асфалта. Нещо в нея изпращя. След това дойде болката. Тя искаше да извика, но не можеше. Звуците се чуваха ужасно силно — двигателят на колата ръмжеше, приятелките й виеха като сирени, дори сърцето й биеше силно в ушите.
Хана се изви на една страна. Мъничката й чантичка бе паднала на няколко крачки от нея; съдържанието й се беше разпиляло по земята. Колата бе минала върху него и бе размазала всичко: спиралата за очи, ключовете за колата, мини-мускалчето с парфюма „Клое“. Новият й блекбъри бе съсипан.
— Хана! — изкрещя Ариа. Гласът й звучеше така, сякаш се приближаваше към нея. Но Хана не можеше да извърти глава и да я погледне. След това всичко изчезна.
37.
— О, Боже мой! — изпищя Ариа. Двете с Емили се бяха навели над изтерзаното тяло на Хана и започнаха викат:
— Хана! О, Господи! Хана!
— Тя не диша — изпищя Емили. — Ариа, тя не диша.
— Носиш ли си телефона? — попита Ариа. — Обади се на 911.
Емили протегна треперещите си ръце към телефона, но той се изплъзна от пръстите и, падна на асфалта и се плъзна до разпиляната чантичка на Хана. Емили бе започнала да се паникьосва, още когато взе Ариа от закусвалнята и тя й разказа всичко — за съобщенията на А., за сънищата й, за Али и Иън, и затова, че може би Спенсър е убила Али.
В началото Емили отказваше да повярва, но след това на лицето й се изписа ужас и разбиране. Тя каза, че малко преди да изчезне, Али беше признала, че се вижда с някого.
— Сигурно е казала на Спенсър — рече Ариа. — Може би точно за това се караха през всичките тези месеци преди ваканцията.
— 911, какъв е случаят? — чу Ариа глас през говорителя на телефона на Емили.
— Една кола току-що блъсна приятелката ми! — извика Емили. — Намираме се на паркинга на детската площадка в „Роузууд дей“! Не знаем какво да правим!
Докато Емили разказваше подробностите през сълзи, Ариа притисна устни към ханините и са опита да й направи изкуствено дишане, както я бяха учили в курса за спасители в Исландия. Но не знаеше дали го прави както трябва.
— Хайде, Хана, дишай — извика тя, като стисна носа на Хана.