Ариа се беше надявала, че старите приятелки отново ще се съберат, особено след като всички започнаха да получават съобщения от А. Но те дори не си говореха — нещата се върнаха в същата точка, от която започнаха онези странни, тревожни седмици след изчезването на Али. Ариа дори не им разказа за това, което А. бе причинил на семейството й. Единствената й бивша приятелка, с която Ариа поддържаше що-годе приятелски отношения, бе Емили Фийлдс — но разговорите им се състояха обикновено от постоянното хленчене на Емили за това колко виновна се чувства за смъртта на Тоби, докато Ариа не й казваше, че вината не е нейна.
— Така — рече Езра, като постави по една купчина книги пред учениците на първите чинове, които трябваше да се предадат назад. — Искам тази седмица всички да прочетете от първа до пета глава и до петък да ми напишете есе от три страници върху всяка тема, която според вас е засегната в началото на книгата. Ясно ли е?
Всички започнаха да се възмущават на висок глас. Ариа пъхна книгата в кожената си чанта. Хана се пресегна да вдигне раницата си от пода. Ариа докосна тънката й, бледа ръка.
— Виж, съжалявам. Наистина.
Хана дръпна ръката си, сви устни и без да промълви ни дума пъхна „Алената буква“ в чантата си.
От говорителя се разнесе класическа музика, която отбелязваше края на часа. Хана се изстреля от мястото си, сякаш столът й се бе подпалил. Ариа се изправи бавно, прибра тетрадката и химикала в чантата си и тръгна към вратата.
— Ариа.
Тя се обърна. Езра се беше облегнал на дъбовото си бюро, притиснал коженото си куфарче към бедрото.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Съжалявам за случилото се — каза тя. — Двете с Хана имаме някои неразрешени проблеми. Повече няма да се повтори.
— Няма проблем — Езра остави чашата чай с мед на бюрото. — Всичко друго наред ли е?
Ариа прехапа устни и се замисли дали да не му разкаже всичко. Но защо? Доколкото знаеше, Езра бе съшият мръсник като баща й. Ако наистина имаше приятелка в Ню Йорк, значи я беше мамил, когато се хвана с Ариа.
— Всичко е наред — успя да каже най-накрая.
— Добре. Отлично се оправяш в час. — Той се усмихна, като разкри две редици бели зъби.
— Да, наистина ми е интересно — каза тя, като пристъпи към вратата, но се спъна с ботушите си на високи токчета и залитна към бюрото на Езра. Той я хвана през кръста, за да я задържи, и я придърпа към себе си. Тялото му бе топло и твърдо, той ухаеше приятно на пури и стари книги.
Ариа бързо се отдръпна.
— Добре ли си? — попита Езра.
— Да — тя започна да придръпва ученическата си униформа. — Извинявай.
— Всичко е наред — отговори Езра, като пъхна ръце в джобовете си. — Значи до следващия път.
— Да. Довиждане.
Ариа излезе от стаята, като дишаше бързо и плитко. Може и да беше полудяла, но бе повече от сигурна, че Езра я бе задържал няколко секунди повече, отколкото бе необходимо. И бе сигурна, че това й бе харесало.
3.
Понеделник следобед, през голямото междучасие, Хана Мерин и най-добрата й приятелка Мона Вандерваал седяха в едно уединено сепаре в „Стийм“, училищното кафене, като се занимаваха с онова, което умееха най-добре: подиграваха се на хората, които не бяха толкова готини като тях.
Мона смушка Хана с една шоколадова бишкота. За нея храната бе повече като реквизит, отколкото като нещо за ядене.
— Ама Дженифър Фийлдмън какви пънове има, нали?
— Горкото момиче — изрази фалшиво съжаление Хана. Пънове бе любимото наименование на Мона за дебели крака: яки и безформени бедра и прасци, които бяха еднакво дебели от глезените до коленете.
— А като обуе обувки с токчета, краката й изглеждат като претъпкани наденици — измуча Мона.
Хана се изхили, докато гледаше Дженифър, която окачваше на отсрещната страна плакат, на който пишеше: СЪСТЕЗАНИЕ ПО ПЛУВАНЕ! АКУЛИТЕ НА РОУЗУУД ДЕЙ СРЕЩУ ЗМИОРКИТЕ НА ДРЪРИ! Глезените й наистина бяха ужасно дебели.
— Това се случва на момичетата с дебели глезени, които се опитват да носят обувки на Лубутен — въздъхна Хана. Двете с Мона бяха от девойките с изящни глезени, които очевидно бяха родени да носят обувки на Кристиан Лубутен.