Търсиха го от магазина. Напомняха му, че днес ще приемат стока и трябва да отиде по-рано на работа. Винаги, когато приемаха стока, правеха така. Трябваше да се свалят играчките от камиона, да се опишат, да се подредят в склада, да се подменят табелките с цените и куп още неща, които отнемаха времето му и го изтощаваха. Скоро наближаваше Рождество Христово и плюшените играчки бяха много търсени за подаръци. Всъщност, обичаше си работата. Най-вече заради децата. Обичаше да им гледа грейналите личица, как пърхаха като малки врабчета около плюшеното мече или жиравче, как възторжено се възкачваха върху гърба на плюшена камила или конче. Винаги се учудваше на детския избор. Малчуганите почти винаги избираха не най-хубавата, а най-голямата играчка. Понякога два пъти по-висока от тях. И те се радваха и доволно чуруликаха около засмените си родители. Когато им подаваше вече опакованата играчка, те го гледаха с тържествуващ поглед и с благодарност, че баткото им дава най-хубавата играчка. Тогава Иво се преструваше на тъжен и казваше на детето „А аз какво ще правя сега без моето бързоного конче.“ И ако видеше изписано недоумение върху лицето на детето, добавяше — „Ти ще се грижиш за него, както се грижех и аз, нали?“ Малчуганът кимаше с глава и притискаше още по-силно кутията с безценното конче.
Малко преди да свърши работното му време, пред щанда на Иво се озова Мишел с детето на приятелката си. Иво я погледна озадачен, понеже най-малко нея очакваше да види, но бързо се съвзе и като се усмихна, се обърна към малкия:
— Мечето е много самотно и си иска приятелче. Ти също си търсиш приятелче. Познах ли, моето дете? — И понеже не получи отговор, продължи — Имам едно специално плюшено делфинче. Пазя го за най-послушните деца, мисля че ще ти хареса много.
И като каза това, Иво влезе в склада и след една–две минути се върна като носеше едно огромно плюшено синьо делфинче, с бели перки и червена панделка на врата си.
— Ето го. Ако ти хареса, ще ти го подаря.
Детето взе делфинчето, опита се да го гушне, но понеже играчката беше твърде голяма, остави я на земята и го възседна. Едва тогава се усмихна на Иво.
Мишел стоеше пред щанда с наведена глава, все се опитваше да избегне погледа на Иво, но накрая му каза:
— Държиш ли на срещата довечера? — Иво кимна. — Защото трябва да ти кажа нещо. Не мисля, че тук е удобно. И не съм дошла за подарък, така че не си прави труда.
Мишел повдигна лицето си и погледна най после Иво в очите. Видя недоумението в тях и каза: „До довечера!“ После извика малкия, хвана го за ръката и тръгна към изхода.
Едва влезли в колата и детето се разплака:
— Мамо, ти защо не ми купи делфинчето, нали баткото ти го даваше! Сега то ще плаче за приятел.
Мишел погали детето по русите къдрици и прошепна:
— Ще ти го купя, скъпи, непременно ще ти го купя.