Роби не каза нищо. Джули си играеше със сламката в чашата.
— Преди известно време прочетох във вестниците за убийството на един луд човек на име Ферат Ахмади, който се е готвел да завземе властта в Сирия — продължи след известно време тя. — Така и не са открили убийците му.
Роби запази мълчание.
— Няма да те питам дали ти и Джесика имате нещо общо с това, защото знам, че ще получа поредния празен поглед. Но ако си го направил ти, значи мисията ти е била успешна. Оттук следва, че трябва да е нещо друго. Може би свързано с Джесика?
— Защо питаш?
— Защото, преди тя да се появи, нещата се развиваха добре за теб.
— Не мога да обсъждам това, Джули.
— Аз я харесвам, Уил. Мисля, че е добър човек.
— И аз мисля така — не успя да се сдържи Роби.
— Това беше яко — усмихна се Джули.
— Кое?
— Ами, че сваляш гарда, когато си с мен. — Лицето й стана сериозно. — Сигурно много държиш на нея…
— По-скоро разбирам това, което е преживяла — дипломатично отвърна Роби.
— Значи ти е приятелка, така ли?
— Да.
— Трябва да се грижиш за приятелите си, Уил.
— Опитвам се, Джули. Наистина се опитвам.
— А ще се измъкнеш ли някога от цялата тази мръсотия?
— Много бих искал да имам отговор на въпроса ти.
Не след дълго напуснаха ресторанта. Роби откара Джули до дома й. Малко по-късно телефонът му иззвъня. Беше Рийл.
— Мисля, че трябва да поговорим.
— Добре.
— Но теб те следят, а аз се нуждая от известна усамотеност.
Роби погледна в огледалото и забеляза автомобила през две коли зад него.
— Ясно. Ще видя какво мога да направя.
— Няма нужда. Аз ще се погрижа.
— Ти също си зад мен, така ли?
— Иска ли питане? Как е Джули?
— Загрижена. Къде искаш да се срещнем?
— На нашето място под дъжда. Казвам го за евентуалните подслушвачи.
— Разбрано.
— На следващата пряка завий надясно, а после настъпи здраво газта.
Роби затвори и натисна педала. Опашката го последва в дясната лента.
Малко преди пряката той увеличи скоростта, създавайки пролука между себе си и преследвачите. Вдигна глава към огледалото. Точно навреме, за да зърне камиона, който изскочи от улицата и препречи пътя.
Разнесе се пронизително скърцане на спирачки, придружено от вой на клаксони.
— Добра работа, Джесика — промърмори под нос Роби.
Стъпи на газта и след няколко завоя излезе на „Конститюшън“, мина покрай паметника на Уошингтън, който светеше като Айфеловата кула, най-после освободен от прегръдката на ремонтното скеле, с което го бяха оковали след земетресението. Но някои хора бяха на мнение, че изобщо не биваше да го възстановяват.
След пет минути и още толкова завоя Роби спря до тротоара, сложи лоста на позиция „паркиране“, изключи мотора и излезе навън. Притича до спрялата пред него кола и бързо се вмъкна вътре. Джесика Рийл завъртя стартерния ключ и потегли моментално.
— Къде отиваме? — попита той.
— Никъде. Просто искам да се движа, докато говорим.
— За какво ще говорим?
— За Бърнър Бокс.
— Вече сме били там, Джесика.
— И ти се е приискало да се върнеш, а?
— Нямахме избор.
— Ти имаш избор, Уил. Искат мен и аз ще отида. Но ти не си длъжен да го правиш.
— Според мен сделката е пакетна — поклати глава той.
Тя отби вдясно и спря.
— Грешиш, ако си мислиш, че ми правиш услуга. За мен това ще бъде поредната причина за тревога.
— Кога съм казал, че трябва да се тревожиш за мен?
— Знаеш какво имам предвид. По-добре да отида сама.
— Ами ако ме ликвидират, защото не съм отишъл? Това по-добре ли е?
— Аз натиснах спусъка срещу онези двамата, Роби. Ти ще се оправиш. Твоите хора ще те защитят. В крайна сметка самият президент е на твоя страна, за бога!
— Ами ако искам да се върна в Бърнър Бокс?
— Защо, по дяволите? Не казвай, че е заради мен, защото наистина ще ме вбесиш!
— Добре, искам го заради себе си.
— Вече говориш глупости!
— Искам да знам дали още мога да издържа, Джесика. Ако се справя там, ще се справя и на бойното поле.
— Чу какво каза Маркс. Ще следи отблизо и двама ни. Няма да бъде честна оценка въпреки нейните твърдения. Еван Тъкър ще се погрижи за това.
— Изобщо не ми пука.
— Как така не ти пука, Роби? Имаш само един-единствен живот!
— Сега ти говориш глупости. Нима не си даваш сметка, че всеки път рискувам своя единствен живот?
— Еван Тъкър вече ни захапа веднъж — за наше щастие, неуспешно. Но едва ли ще повтори грешката си. За разлика от Сирия той има пълен контрол над Бърнър Бокс. Помни ми думата, че там със сигурност ще стане някакъв трагичен „инцидент“, в резултат на който ще сме мъртви.