Семейство Кашън раздаваше бонбони край вратата на кафенето. Зърнала това, Чанг-Ча изпита лека паника, тъй като беше нещо неочаквано, а и охраната беше наблизо.
— Иди да си получиш бонбоните — приведе се над Мин тя. — Аз ей сега ще се върна.
След тези думи се насочи към далечния край на кафенето и изчезна.
Мин объркано се огледа. Жабешката маска покриваше ушите й и тя не разбра какво й се говори. Сърцето й панически се сви от внезапното изчезване на Чанг-Ча. Но тълпата маскирани деца вече я влачеше към президентското семейство край вратата.
Не след дълго се озова в предните редици на дългата опашка от деца и страхът й нарасна. Чанг-Ча не се виждаше никъде, а блъсканицата наоколо ставаше все по-голяма.
В един момент вдигна глава и осъзна, че стои точно пред Томи Кашън, маскиран като Върколака.
— Хубава жаба — подхвърли той и й подаде шепа бонбони.
Обзета от паника, Мин не можа да измисли нищо друго освен думите, които беше научила от Чанг-Ча.
— Казвам се Мин. На десет години съм. Ще ми помогнете ли?
Томи я изгледа озадачено, а след това пусна бонбоните в кошничката й във формата на тиква.
После Мин каза още нещо, но то не беше на английски.
— Добре ли си? — попита той.
— Казвам се Мин. На десет години съм. Ще ми помогнете ли?
Томи понечи да отвърне нещо, но в същия момент една ръка дръпна Мин встрани, позволявайки на останалите деца да получат бонбони.
Момичето объркано се огледа. В следващия миг видя Чанг-Ча и въздъхна с облекчение.
— Всичко е наред, Мин — каза Чанг-Ча, приклекна пред нея и я прегърна. — Тук съм, всичко е наред, няма страшно.
Напуснаха кафенето и тръгнаха надолу по улицата, надалече от блъсканицата. Не след дълго стигнаха малък тухлен навес. Чанг-Ча беше взела всички предпазни мерки, за да не бъдат засечени от екипа й. Никой от тях не знаеше, че Мин се е маскирала като жаба. Самата Чанг-Ча беше твърдо решена да изпълни задачата си, но едновременно с това и да осигури безопасността на детето. Мин нямаше да умре. Не и от нейната ръка.
— Сега искам да ме слушаш много внимателно — промълви тя.
Момичето кимна и маската й се разклати.
— За известно време ще те оставя сама.
Мин понечи да подскочи, но ръката на Чанг-Ча притисна раменете й.
— Ще бъде за много кратко време — добави тя, а след това махна към полицейския участък оттатък улицата. — Виждаш ли онази къща?
Мин погледна към посочената сграда и кимна.
— Искам да вземеш часовника ми — добави Чанг-Ча, разкопча верижката и й го подаде. — Когато тази стрелкичка стигне до тук, ще отидеш там и ще им кажеш това, на което те научих. Помниш ли го? Можеш ли да го повториш?
— Казвам се Мин. На десет години съм. Ще ми помогнете ли?
— Много добре — усмихна се Чанг-Ча. — Перфектно. Помни, че тази стрелкичка трябва да стигне ей до тук — показа й циферблата тя, — А след това отиваш там.
Стрелката щеше да стигне до посоченото място точно след един час.
— А ти къде ще бъдеш?
— Трябва да свърша някои неща. Но бъди спокойна, тези хора ще се погрижат за теб, докато се върна. Те са добри хора, Мин. Ще ти помогнат.
— Но ти ще се върнеш, нали? — попита с треперещ глас детето.
— Ще се върна, разбира се — отговори с насилена усмивка Чанг-Ча. Моля те да ми простиш тази лъжа, Мин, обади се един глас в нея. И не ме забравяй. Всичко, което искам, е по-добър живот за теб.
Ръчичките на Мин се увиха около шията й. Тя я притисна към себе си и преглътна горчивите сълзи.
— Обичам те, Чанг-Ча.
— И аз те обичам, Мин.
Петнайсет минути по-късно Чанг-Ча се присъедини към екипа си, заел позиция в близост до мишените.
— Готова ли си, другарко? — пристъпи към нея Джин Санг.
— Разбира се.
— А Мин?
— Оставих я във вилата. Изпи си млякото и… вече спи.
— В такъв случай да изпълним великата си мисия! — обяви с широка усмивка Джин Санг. — За славата, Чанг-Ча!
— За славата — глухо повтори тя.
Участниците в шествието вече се събираха на главната улица. Празнично украсени автомобили и мотоциклети, училищен оркестър, десетки, маскирани като зомбита, тълпи от пъстро облечени хора, дошли да отпразнуват Хелоуин.
От страничната уличка се появи голям китайски дракон, придвижван от дузина крака, обути в гуменки.
— Готови ли сме да тръгваме за кметството, Сам? — попита Елинор Кашън началника на охраната си.
Агентът подхвърли няколко думи в микрофончето си и вдигна палец.
— Готови сме, госпожо. Ще влезем през страничния вход. Две минути пеша, после наляво и нагоре по стълбите.