Агент на Сикрет Сървис се втурна в преддверието, следван от още един полицай. Вторият беше прострелян в гърдите още преди да посегне към оръжието си. Агентът отправи три изстрела към втория етаж. Дрезгав вик беше доказателството, че е улучил някого. Но после и той беше пометен от откоса на картечния пистолет. Все пак успя да изпразни пълнителя си в нападателя и го отнесе в отвъдното заедно със себе си.
В съседната стая Роби и Рийл побързаха да дръпнат Първото семейство по-далече от вратата и да ги долепят до пода — само миг преди едрокалибрените куршуми да надупчат вратата, разпръсквайки метални и дървени парченца във всички посоки.
Роби и Рийл изчакаха стрелбата да спре и бързо изведоха Елинор и децата през една вътрешна врата. Роби заключи след себе си и се огледа. Стаята беше малка, без прозорци. В средата се виждаха тесни стълби, водещи надолу.
— Вероятно към мазето — подхвърли Рийл, успяла да се ориентира преди него. — Извито стълбище.
— Което ограничава ъгъла на стрелбата — бързо отвърна Роби, който моментално разбра какво има предвид тя. — Това ни дава предимство.
— Нямаме друг избор, затова да го направим.
Побутнаха Първото семейството пред себе си и поеха надолу. След няколко стъпала се озоваха в мазето, което се оказа по-малко от стаичката горе и нямаше друг изход.
Бяха попаднали в капан.
Веднага преобърнаха масивната дървена маса и направиха знак на Елинор да се скрие зад нея заедно с децата.
Битката горе продължаваше с пълна сила. Трещяха изстрели, разнасяха се викове. Пропусналите целта си куршуми бръмчаха със смразяващо кръвта свистене, а онези, които улучваха, издаваха глух тътен, последван от тежкото падане на човешко тяло.
Клеър вече беше в истерия.
Томи изглеждаше като парализиран.
Елинор потърси погледа на Роби. Беше уплашена, но когато проговори, гласът й прозвуча твърдо:
— Как ще преместим децата ми на сигурно място, агент Роби?
Рийл изследваше стълбището. Вече беше презаредила, а разполагаше и с оръжията на падналите агенти. В един момент се обърна и подхвърли един резервен на партньора си.
— Работим по въпроса, госпожо — отвърна Роби. — Ще направим всичко по силите си.
След тези думи се опита да използва радиостанцията си, но никой не отговори.
— Това означава ли, че… — започна Елинор, но после млъкна и хвърли разтревожен поглед към ридаещата Клеър.
— Да, всички са избити — тихо отвърна Роби.
Опита се да набере 911 на мобилния си телефон.
Прозвуча сигналът за свободно, но никой не вдигна.
— Вероятно са засипани с обаждания — промърмори той, после вдигна глава и спря поглед върху Клеър и Томи.
— Томи?
Момчето не реагира.
— Върколак! Чуваш ли ме?
Томи го погледна и кимна.
— Клеър? — подвикна Рийл. — Чуваш ли ме, Стави Никс?
Клеър преглътна, престана да плаче и най-после се обърна да я погледне.
— Няма да ви лъжем. — Рийл направи крачка напред. — Положението ни е сериозно, но имаме прикритие и сме въоръжени. Не знаем числеността на противника, но със сигурност е по-многоброен от нас. — Хвърли кос поглед към Роби и продължи: — Но ние сме с вас и ще останем докрай заедно. За да стигнат до тук, ще трябва да минат през труповете ни. Ясно ли е?
Тримата бавно кимнаха.
— Стойте зад масата.
Броени секунди по-късно екнаха три изстрела. Някакво тяло се претърколи надолу по стълбите и се просна в краката им.
Роби се обърна към Рийл. От дулото на пистолета й все още излиташе дим.
— Опитваше се да действа тихо, но не му се получи — кратко поясни тя.
— Не чувам никакви сирени — обади се Елинор.
— Местните полицаи са около трийсет, десет от които бяха включени към вашата охрана — отвърна Рийл. — Има вероятност всички да са убита. А останалите, изглежда, все още не са пристигнали.
Роби огледа стаичката, като едновременно с това напрягаше слух за стъпки над главите им. Таванът беше твърде дебел и солиден и едва ли можеше да бъде пробит с куршум. Това означаваше, че ако иска да стигне до тях, противникът ще трябва да се спусне по стълбите.
Но те вече бяха изпратили долу един от своите хора и знаеха какъв е резултатът. Предимството беше на страната на Роби и Рийл единствено благодарение на извитото стълбище. Нямаше как да бъдат подложени на директна атака. Освен това имаха достатъчно време да се прицелят и да стрелят, докато противникът беше принуден да действа на сляпо.