Извърна поглед към Младши, който също се беше надигнал и зяпаше младата лекарка. Това го накара да се ухили. Младши гледаше дългата до раменете коса, която миришеше хубаво, стройните бедра, добре закръгленото дупе, изпъващо полата й, гърдите под бялата блуза, стетоскопа около дългата й шия. Ушите й също си ги бива, реши Ърл. С удоволствие би ги захапал. Всъщност би я хапал навсякъде.
Представи си я гола, а след това покрита с различни видове дантелено бельо. Представи си как й прави разни неща. Дишането му се ускори, но това беше всичко. Членът му отдавна не функционираше. Химиотерапията и радиоактивните облъчвания се бяха погрижили за това.
Младши обаче нямаше такива проблеми. Ърл видя как дясната му ръка изчезва под чаршафите. Отвратително малко лайно. Светът ще бъде по-добро място, след като му видеха сметката. Но част от Ърл ревнуваше, че Младши все още можеше да си удари една чекия, а той — не.
Зад лекарката стоеше Албърт — най-якият и най-гаден надзирател в целия затвор. Пред него Ърл изглеждаше дребен. Пред него всички изглеждаха дребни. Униформата го стягаше, вероятно защото затворническата система на Алабама не разполагаше с толкова големи размери. Очите му непрекъснато шареха, а дясната му ръка докосваше палката. Ърл знаеше, че придружава лекарката поради предишни инциденти.
Затворниците бяха правили опити да я опипват, да й лепнат една целувчица. Това беше наложило присъствието на Албърт. Само да докоснеш полата й, и получаваш палка в гърлото. На Албърт не му пукаше колко ти е зле и какви болки изпитваш. Той просто усилваше болката ти. Ърл знаеше това, защото беше станал свидетел на един инцидент с Младши, който се опита да й пусне ръка. И това прогони от главата му всякакви мисли да направи същото.
Албърт изби три зъба на съкилийника му и кръвта плисна чак до леглото на Ърл. Това се случи преди два месеца, когато Младши лежеше в отделението с други оплаквания. По всичко личеше, че е пълен с най-различни болести. Или пък се чувстваше зле при мисълта за инжекцията, която го чакаше. Ърл не знаеше дали е така и не му пукаше. Просто отмерваше времето до кратката й спирка пред неговото легло.
Това се случи двайсет минути по-късно.
Уханието й го лъхна доста по-рано. Миришеше на орлови нокти и момина сълза. Аромати от детството му, прекарано в горите на Джорджия. Единствено тя в целия затвор миришеше по този начин. Тук нямаше надзирателки, а мъжете в униформа воняха почти колкото пандизчиите. Но лекарката ухаеше на момина сълза. Ърл очакваше с нетърпение нейните визитации и много се дразнеше, когато я заместваше друг лекар.
Тя откачи картона от куката на леглото му и се зачете в него, въпреки че отдавна знаеше диагнозата, която безмилостно сочеше скорошната му смърт. Вероятно иска да бъде сигурна, че получавам правилните лекарства, помисли си Ърл.
— Как сме днес, господин Фонтейн? — попита младата жена.
Никога не се усмихваше, никога не се мръщеше. Никога не изглеждаше щастлива или нещастна. Просто… Просто беше тук. А за Ърл това беше повече от достатъчно. Особено днес.
Той огледа Албърт, който стоеше зад нея. Надзирателят сведе поглед към него и на лицето му се появи иронична гримаса, която беше толкова противна, че ако имаше възможност, Ърл със сигурност би му вкарал един куршум в главата.
— Добре, добре. Нямам оплаквания, докторке. Бих казал, че още малко морфин в системата ще помогне да прекарам нощта по-добре.
— Ще видя какво можем да направим — отвърна тя, докато очите й пробягваха по картона.
После провери основните му жизнени показатели на монитора и преслуша отслабналото му сърце. Кожата на врата му пламна от удоволствие при допира на пръстите й. Вече не помнеше кога за последен път го беше докосвала жена. Вероятно от времето, когато Клинтън стана президент.
Тя му зададе още няколко въпроса и дори приседна на ръба на леглото. Когато кръстоса крака, Ърл за миг забеляза закръгленото й коляно и цялото му тяло потръпна. Тя в неговото легло?!
Той вдигна глава към Албърт и отвърна на ироничната му усмивка. Мамка му и задник!
— Нещо друго, господин Фонтейн?
Това беше моментът, който Ърл чакаше от сума ти време.
— Има едно нещо, докторке.
— Какво е то? — попита тя, но очите й го гледаха равнодушно.
Затворниците винаги имаха купища специални молби към нея. Повечето извратени въпреки присъствието на огромния Албърт зад гърба й. Похотта често побеждаваше здравия разум.