— Имам дъщеря.
Очите й бързо изгубиха равнодушното си изражение.
— Дъщеря?
Той кимна и направи върховни усилия, за да заеме седнало положение.
— Не съм я виждал цяла вечност. Отдавна е пораснала. Чакайте да видя… Със сигурност трябва да е над трийсет…
— Е, и?
— Работата е там, че… Всъщност вие много добре знаете, че умирам. Скоро хич няма да ме бъде. Тя е единственото, което имам. Иска ми се да я видя, стига да е възможно. Да се сбогуваме и всичко останало. Разбирате, нали?
— Мога да се погрижа, естествено — каза лекарката. — Къде е тя?
— Лошото е, че не знам — въздъхна Ърл. — Може би е сменила името си. Всъщност със сигурност го е направила.
— Защо?
Тук Ърл нямаше как да излъже, макар че му се искаше. Тя лесно можеше да провери. А разбереше ли, че лъже, със сигурност нямаше да му помогне.
— Влезе в Програмата за защита на свидетелите. Истинското й име е Сали. Като мама, Бог да я прости. Фамилното е Фонтейн, разбира се. Като моето. Аз съм неин баща, но не съм виждал дори косъм от нея, след като направи това.
— А защо е влязла в Програмата?
— Не заради мен — бързо отвърна Ърл и това беше истината. Дъщеря му беше избрала Програмата по други причини, които нямаха нищо общо с бащата убиец. — Заради престъпления, които бяха извършили други хора, там, в Джорджия. Майка й умря, а аз влязох в затвора. Наложи се да я дадат в приемно семейство. Там обаче попаднала в лоша компания и се обърнала срещу тях. Така стигнала до Програмата.
— Ясно. Но какво искате да направя аз?
Ърл сви рамене и си окачи най-патетичната физиономия. Успя дори да изстиска няколко сълзи от очите си. От край време можеше да се разплаква, когато пожелае. Тази тактика му беше вършила работа с куп жени. За тяхно огромно съжаление.
— Умирам — промълви той. — Искам да видя детето си поне веднъж, преди да съм ритнал камбаната.
— Но ако тя е в Програмата за…
— Можете да им се обадите — прекъсна я той с нарастващо нетърпение. — Разкажете им за мен. Там трябва да имат сведения за нея. Може би още е в Програмата, може би не… Няма да е лесно. Със сигурност няма да е лесно, по дяволите. Но биха могли да й изпратят съобщение, нали? Разбира се, решението ще бъде нейно. Може би ще пожелае да ме види, а може би не…
— А дали ще й разрешат?
— Тя нейната е отдавнашна работа. Хората, които я преследват, или са умрели, или са в затвора. Няма от какво да се страхува. Освен това, както вече казах, не е длъжна да дойде. — Ърл замълча за момент, закова поглед в очите на лекарката и придаде на лицето си възможно най-искрената физиономия. — Това е единственият ми шанс да се сбогувам с нея. Не ми остава много време. Всъщност вие знаете това по-добре от всеки друг. Затова реших да ви помоля. Мисля, че на директора не му пука за мен. — Направи нова пауза и подхвърли: — Имате ли деца?
— Не — стреснато го погледна тя. — Всъщност, още не. Но се надявам, че един ден…
— Това е най-хубавото нещо, което съм направил в живота си. Всичко останало съм прецакал, но не и моето малко момиченце. Готов съм да се закълна, че свърших добра работа, като й дадох възможност да се появи на бял свят…
При тези думи Албърт презрително изсумтя, но очите на Ърл останаха върху лицето на лекарката. Винаги беше успявал да спечели женските симпатии. Надяваше се, че все още притежава това качество.
— Моето малко момиченце — прошепна той. — Последен шанс. Ако пожелае да ме види, добре. Ако ли не, пак добре. Но аз искам да й дам възможност да се сбогува с баща си. Това е всичко. Не мога да ви накарам насила. Трябва да го пожелаете сама. Аз мога само да ви помоля. — Нова драматична пауза. — Е, това исках да ви кажа. Сега зависи от вас. Ще ви разбера, ако ми откажете. Ще отида в гроба, без да знам дали моето момиченце щеше да приеме. Може би не заслужавам нищо повече. Не знам… Просто не знам… Малкото ми момиченце… Малкото ми…
Останал без дъх, Ърл се отпусна на възглавницата и сгърчи тяло. Правеше всичко възможно да изглежда жалък и смазан.
В същото време не пропусна да отбележи колебанието, появило се в очите на жената. Цял живот беше наблюдавал хората, за да разбере как може да се възползва от тях. Изглеждаше объркана и несигурна, а това беше добре за него.
— Аз… Ще видя какво мога да направя, господин Фонтейн — отвърна най-сетне тя.
Той й протегна ръка. Албърт направи бърза крачка напред, но лекарката го спря. Десницата й, топла и мека, легна в съсухрената длан на Ърл.
— Бог да ви благослови — дрезгаво прошепна той. — Аз, умиращият, също ви давам своята благословия.