Жената се насочи към следващия пациент. Но Ърл вече си беше свършил работата.
Беше сигурен, че тя ще изпълни молбата му.
9
Товарният самолет се друсаше на височина около три хиляди метра, снижавайки се към нещо, което приличаше на гъста гора. Роби и Рийл седяха един срещу друг на сгъваемите седалки край стената на кабината. Рийл се усмихна въпреки друсането и оглушителния рев на моторите.
— Какво? — изгледа я Роби.
— Не знам защо се надявах, че ще изпратят за нас един Гълфстрийм.
— Да, бе. Добре че полетът не беше дълъг.
— Добрата стара Северна Каролина — каза тя. — Насред нищото.
— Агенцията не обича съседи — отвърна Роби.
Не можеха да гледат навън, тъй като липсваха илюминатори. Но пукането в ушите подсказваше, че се снижават. Ръчните им часовници потвърждаваха това.
— Какво ще стане, когато пристигнем? — попита тя.
— Казаха, че ще ни подложат на изпитания — сви рамене Роби. — Предполагам, че ще направят именно това.
— А после?
— Не знам дали ще има после.
— Не мисля, че всичко зависи от нас, Роби.
— Нито пък аз.
Пет минути по-късно чуха спускането на колесниците. След още толкова самолетът се приземи на пистата и измина известно разстояние с пронизителен грохот на моторите, включени на реверс. След което спря в далечния край на бетонната полоса.
Няколко минути рулиране и моторите заглъхнаха.
Вратата се отвори и един от членовете на екипажа им каза да слизат.
Спуснаха се по сгъваемата стълба, опряна до отворената врата на самолета. В момента, в който стъпиха на земята, пред тях се закова едно хъмви. До шофьора седеше Аманда Маркс, облечена в камуфлажна униформа.
— Добре дошли в Бърнър — поздрави ги тя, щом слезе от колата. — От последното ви идване тук са направени някои промени.
— Какви по-точно? — попита Рийл.
— Не искам да ви развалям изненадата — отвърна Маркс, огледа ги от горе до долу, а после вдигна глава към облачното небе. Вятърът беше леден.
— Съблечете се по бельо. Можете да си оставите само обувките.
— Моля? — изгледа я Рийл.
— Съблечете се по бельо! — повтори със заповеднически тон Маркс.
— А защо, ако смея да попитам? — сопна се Роби.
— Или го направете, или се качвайте обратно в самолета и си потърсете адвокати!
Роби и Рийл се спогледаха, след което бавно започнаха да се събличат на пистата.
Той остана по шорти и бяла термотениска, а Рийл — по клин за колоездене и прилепнала синя фланелка с дълги ръкави. И двамата бяха с маратонки.
Това не остана незабелязано от Маркс.
— Виждам, че сте очаквали нещо подобно — констатира с леко разочарование тя.
Роби и Рийл не отговориха.
— Комплексът е натам — подхвърли Маркс и махна вляво от себе си. — Само няколко километра, като последния от тях е доста стръмен. Ще следвате хъмвито, което ще се движи с петнайсет километра в час. Ако изостанете с повече от пет секунди, ще си имаме проблеми.
След тези думи заместник-директорът се върна обратно в колата. Шофьорът описа широк кръг на пистата и пое на изток.
Роби и Рийл се спогледаха още веднъж, след което поеха бързо след хъмвито.
— Добре че предвидихме подобно „посрещане“ и облякохме подходящи дрехи — каза Роби.
— Петнайсет километра в час няма да ни убият. Но на хълмовете ще ни се сторят като двайсет. — Тя погледна хъмвито и се опита да определи скоростта му и разстоянието до него. — Мисля, че дистанция от петнайсетина метра ще ни спести проблемите.
— Права си.
Но пробегът се оказа не пет километра, а десет. Не само последната отсечка беше стръмна, а последните пет километра. След трийсет и шест минути без четири секунди стигнаха до комплекса, разположен върху високо, обрасло с иглолистни дървета плато. ЦРУ много обичаше да строи обектите си из пущинаците — ако не за друго, то поне за да вижда отдалече евентуалните неканени гости.
Хъмвито спря и Маркс изскочи навън. Роби и Рийл се приближиха към нея и продължиха да тичат на място, за да разпуснат мускулите си и да успокоят дишането си.
— Не беше чак толкова тежко, нали? — подхвърли Маркс.
— Нищо работа — съгласи се Рийл. — Дано да сте пътували удобно в затопленото купе. Предполагам, че се изразихте метафорично, когато казахте, че няма да се отделяте от нас, нали?
— Ще ме виждате много по-често, отколкото би ви се искало — усмихна се Маркс.
— През стъклото на някоя кола или редом с нас? — изгледа я Рийл. — Искам да кажа, защо да не си споделим удоволствието? Пък ако не издържите, няма страшно. Всички знаем, че човек бързо губи форма, когато седи зад бюро.