— Роби?
Гласът беше чист и остър като наточен бръснач, а в интонацията се усещаха огромно самочувствие и желание за изява. За Роби това беше една потенциално смъртоносна комбинация, защото той щеше да изпълнява заповедите на тази жена, докато самата тя щеше да го наблюдава на компютърния екран на хиляди километри от мястото на мисията.
— Да?
— Трябва да се появите тук по възможно най-бързия начин!
— Вие ли сте новият заместник-директор?
— Така пише на вратата на офиса ми.
— Поредната мисия?
— Ще говорим, когато дойдете — отсече тя, после добави малко по-меко: — В Лангли.
Това уточнение беше необходимо, тъй като ЦРУ разполагаше с доста други обекти в региона.
— А знаете ли какво се случи с предишните двама заместник-директори? — попита той.
— Размърдайте си задника, Роби!
4
Джесика Рийл също не успя да заспи. А времето на Източния бряг на Вирджиния беше точно толкова лошо, колкото и във Вашингтон. Тя гледаше към мястото на някогашния си дом, който беше разрушен. Всъщност самата тя беше свършила тази работа. Беше минирала хижата, а Уил Роби задейства експлозията, която едва не му отне живота. Все още не можеше да проумее как се роди партньорството между тях при тези мрачни обстоятелства.
Намести качулката, която я пазеше от вятъра и дъжда, а след това продължи по калната пътека. Високите вълни в залива Чесапийк яростно блъскаха тясната ивица земя.
Беше се разделила с Роби с надежда и остро чувство за загуба — нещо толкова необичайно, че не знаеше как да се справи с него. Ако изобщо можеше да се справи. Работата беше означавала всичко за нея през по-голямата част от съзнателния й живот, но сега дори не знаеше дали все още има работа. Агенцията я ненавиждаше, а ръководството я искаше не само отстранена, искаше я мъртва.
Ако напуснеше, щеше да им позволи да я ликвидират по един далеч по-окончателен начин. Но какво я чакаше, ако все още беше член на въпросната институция? Колко дълго би мота да оцелее? Каква беше стратегията й за бягство?
Това бяха тревожни въпроси, на които нямаше отговор.
През последните няколко месеца беше изгубила всичко, което притежаваше. Тримата си най-близки приятели, репутацията си в Управлението, а може би и начина си на живот.
Същевременно обаче беше спечелила нещо. Или по-скоро някого.
Уил Роби, врагът, който се беше превърнал в приятел и съюзник. В човек, на когото можеше да разчита, макар и неохотно, някак против волята си.
Роби познаваше начина й на живот не по-зле от нея. Защото и той живееше така. Това винаги щеше да бъде общото между тях. Той й беше предложил приятелство и рамо, на което да се облегне.
Но част от нея се съпротивляваше и настояваше да се справя сама. Тя и до ден-днешен не беше намерила отговор на предложението му. И може би никога нямаше да намери.
Вдигна глава и подложи лицето си на тежките дъждовни капки. Затвори очи и спомените нахлуха в съзнанието й. За хора, които вече не бяха между живите. Някои невинни, други — не. Двама убити от други, но всички останали от нейната ръка. Един — нейният наблюдаващ офицер и близък приятел, лежеше във вегетативно състояние, от което никога нямаше да излезе.
Такава беше истината. Безсмислена, но истина. А Рийл беше безсилна да я промени.
Тя извади от джоба си верижката с медала и сведе глава да го погледне. Беше идентичен с онзи, който беше получил Роби. Наградиха ги след последната им съвместна мисия. Смъртоносният изстрел беше произведен от нея по нареждане на ЦРУ. А Роби беше помогнал за почти невъзможното им измъкване. После, за голямо разочарование на шепа влиятелни личности, успяха да се доберат до Щатите.
Този медал също беше един безсмислен жест.
На практика не искаха нищо друго, освен да й пробият дупка в главата.
Тя спря на ръба на пясъчната ивица и загледа как океанските вълни я атакуват с безмилостна мощ.
Замахна и запрати медала надалече. Обърна се още преди да цопне във водата. След няколко секунди щеше да изчезне завинаги.
Но тя изпревари този момент, обърна се към морето и размаха среден пръст. Той беше предназначен за ЦРУ като цяло и за Еван Тъкър в частност.
Това беше причината да се появи тук — да запрати медала в залива. На това място доскоро беше нейният дом, но вече го нямаше. И тя не възнамеряваше да се връща тук повече. Беше се отбила да хвърли един последен поглед с надеждата да усети някакво чувство за принадлежност. Но не усети нищо.
В следващия миг Джесика измъкна пистолета си и приклекна.
Звуци, различни от грохота на прибоя, издаваха нечие присъствие.