Петко Тодоров
Мишка
I
Инженер Кръстев дълго обикаля около пътните врата на къщата си, докато се реши да влезе. Страшно предчувствие навяваше на душата му тая тъмнина, която бе забулила целия дом. Сякаш че се бои да влезе, да не би да го затворят вътре, па после… Той надникна още веднъж през прозорците — не се мярка ни жива душа: като че ли всички се преструват — дебнат го, та кога влезе веднъж в стаята си, да го налегнат и… Той и сам не може да си въобрази какво ще го правят… И защо всички го преследват? Какво особено е станало? Кой какво знае?… И защо тъй с удивление, с любопитство да го изглеждат от глава до пети? Сякаш че е нов в града. Като че ли първи път минава край доктор Наумови… А нали до вчера и денем, и нощем бяха неразделни?… И кой си е позволил сега да мисли… Какво мислят?… И кой им е казал? Знае ли някой неговите отношения към тая фамилия?… Той бе тъй близък до вчера — вчера вечерта излезе от тях… А сега?… Сега се събрали, разтичали се съседи — целият град, и мало, и голямо, заговорили… за него. Като че ли всякой има право да говори за поривите на сърцето му… Всички… Как си позволяват?… И преследват го… Искат… — Кръстеви — сам не знае какво искат от него, само чувства, че някакво зло, някакво нещастие иде да го застигне. — И тя всичко туй прави без стеснение, без да му мисли… Да помисли поне за мъжа си, за него… Посегнала да се трови… Събрали се комшийки, разтичал се градът… А Наумов… как ще се срещнат сега?… Той е имал такова голямо доверие в него, и той го излъга. Наумов ще иска сега… навярно ще иска удовлетворение — и той… ще му даде…
Мигом му се представи срещата с доктора и разправиите — и слепите му очи пламнаха, пробуди се заведнъж току-що стихналата му душа и причерня му наоколо.
В туй време отгоре из тъмната улица се зачуха познати гласове на негови другари. Той се сепна, стори му се, че разправят за него, за докторката — и без да мисли, той прескочи прага и бързо въздръсти нагоре из стълбите.
— Димо — извика машинално той. Обърна се насам-нататък — никого няма из къщи.
„И той ли се е скрил?… Да не е и той отишъл… у докторови?“ — му мина случайно през ума.
Инженерът се почувства сам, оставен, затворен.
Влезе в стаята си, запали ламбата и на масата съгледа едно писмо, което изведнъж го порази.
„Ето, туй… свърши се вече — мина несъзнателно през ума му. — Аз нали си знаях?… Туй е…“ И той простря ръка да вземе плика. Погледна го отсам-оттатък и сякаш не се решава да го отвори.
„… Туй е — прощално писмо… тя, Миш… Мина… пише ми последнйо… Укорява ме… Подлец…“
Кръстев извърна глава, затвори със сила вратите — да не би да влезе някой, да го види… Без да мисли, пръстите му разкъсаха плика, той погледва написаните листове и като да се колебае да зачете… „Прилича на прощално писмо…“ — му минава през ума, сяда до масата и очите му машинално тръгват по редовете на писмото.
„Сега е вече всичко свършено. Честта ми е потъпкана, сърцето — ритнато и мен не остава друго, освен с последните си сили да упражня последното си право — правото над себе си. Но преди да свърша, иска ми се, милий Саша, да напиша няколко реда теб, за когото животът на една опозорена жена не вярвам много да важи, но който остави толкова неща в едно искрено сърце… Както виждаш, аз, макар и да казваш, че съм озлобена, имам още слабостта да те любя. И тая любов, която за теб е вятър, страст, глупости, на мен решава живота.
Аз знаях, Саша, или по-точно предчувствах, че ти не можеше да свършиш с мен инак освен тъй… Да ме захвърлиш като една пачавра. Знаях аз края, страшния край на моята безумна любов, ала не мислех и не исках да помисля за него. Знаях. И даже в най-задушевни минути, когато упоени един до друг, забравили всичко наокол, ти ми се кълнеше, че ще презреш и обществено мнение, и служба, и всичко, и всичко — само да се ощастливим, — аз, която, никога не съм ти изисквала никакви обещания, не ти ли запушвах устата с горчиви усмивки, съзнавайки тежката си участ?… Но аз те любех безотчетно, лудо. Аз те любех с всичките ти слабости и дребнавост, съзнавайки, че теб не свързва нищо друго с мен освен една престъпна страст. Аз те любех, защото ти бе Саша, моят любим Саша, и защото нещо сякаш ми казваше, че ти си роден за мен.
За тая си любов аз стъпих на свойта семейна чест; аз разкъсах всички връзки с толкова родни и мили, що имах в този свят, аз се реших най-сетне и на престъпление.
Аз се опозорих.
Животът става несносен за мен — аз не мога да лицемеря. Ала това, което подкосява тъй рано още моите дни, е, че ти, Саша, ме ритваш, зарязваш като последня кокетка… впрочем и към нея биха се отнесли, вярвам, по-сърдечно.