Ако и да съм нещастна, презряна, но аз съм горда — а ти тъй нарани моята гордост! Ти се подигра и с най-светите ми чувства. Това не е по силите ми да го понеса.
Но и сега, в последните минути на живота си, когато няма защо да се съмняваш в моята искреност — аз ти казвам: не жаля за станалото. Напротив, аз съм доволна. Доволна съм от тоя тъй къс, ала и тъй блажен живот. Щастието не може да бъде дълго. Ах, колко добре би било да бях умряла в ръцете ти… в онез безумни, но щастливи дни…
Сега умирам отровена — отровена от своята любов.
Теб желая щастие. Вземи си жена, която да не е «възпитана на Тургеневите романи», а българка, настояща българка, без желания, без смелост да повярва в по-добър живот. Защото, Саша, ти си заклещен в стените на едно обществено мнение и не можеш никога да изхвръкнеш, да погледнеш към нещо по-възвишено…
Аз ще имам сила да ти простя всичко. А ти помисляй си понякога за твоята луда Мишка.“
II
Той остана като стреснат.
Такова писмо съвсем не очакваше! Той мислеше, че ще го наругае, ще го изобличи — ще му каже, че е подлец, мръсник… И като да се готвеше, като да събираше сили да отстои на нейния удар, да й отговори и да се оправдае пред себе си… А то излезе? — Тя дори му прощава и още го… люби.
Кръстев се почувства изведнъж отпаднал, слаб, победен. В туй писмо имаше нещо дълбоко, велико, към което той не смее да издигне очи. Той е слаб да го понесе, даже да помисли за него… Той само чувства нещо силно, нещо необикновено, което неговият ум не може да обхване. И в душата му сякаш се сблъскаха две чувства. Той се замая. Сърцето му се преви, започна дълбоко да подема.
Стана — зави му се свят. Полетя, тръшна се на леглото, стисна с две ръце главата си…
„… Мишка, Мишка — в безсъзнание мисли той, — моята бедна Мишка. Защо?… Какво струваше ти… нали?… Мишка…“ И страшно ставаше в душата му. Пред него като да стои тя, невисока, с мило, почти детинско лице, над което се е завила копринената й коса… Нейните малки, но живи очи светят, блещат… И той е до това лице, до туй нежно, румено лице, което толкози пъти е милвал…
Той открива очи — треперлива светлина мъждука наоколо, душата му като да начева да се проясня, умът му се събуди.
„… И сега… сега тя вече е умряла…“ — помисли си той и мигом пак се изправи пред него онзи чуден образ — пребледнял, очите изгаснали, но устните догорял розовият пурпур… Простряна е тя на кревата, вцепенена, няма… Никого не вижда, нищо не чувства… И никога тя вече няма да стане, да се усмихне… всичко е хладно — тя е един труп, безчувствен труп, който…
И Кръстев потреперва. Нервите му не могат да изтърпят тия мисли. Мъчително се гърчи душата му — вред го боли.
… А вчера тя бе мила, здрава — нейният детински, но смел поглед, който тъй го побеждаваше, нейният кръшен смях… Ах, всичко той още чувства, сякаш че е пред него… Нему още се не вярва… Как, нима? — И тъй скоро… от нищо… те да се разделят?…
„И всичко — замисли той, — всичко стана, защото не отидох… Не изпълних един неин каприз… Защото й показах, че и аз съм човек… човек със самостоятелност…“ — И като да посегна да я обвинява; но нещо му препречи; той няма сила. Закрачи назад-напред из стаята с увиснала на гърди глава и сякаш мислите му тръгнаха с него.
Кръстев си спомни как вчера крои, обмисля дълго — да отиде и да й каже, че те вече тряба да… да се вразумят… Но изведнъж мислите му го отнисат в недавнашни дни; той е до нея, страстно притиснал до гърди нежното й тяло, със сладострастни влажни очи я гледа и несъзнателно бъбри — повдигнат, отнесен от света нейде… далеч; упоен от нея, той й говори, обещава, че всичко ще стори за нея и… искрено говори — без да има на ум умисъл да лъже… Ала в такива минути неговият ум като да се променяше. Защото той някак инак мислеше. Наистина той я обичаше, обичал я е винаги — обича я и сега; но що можеше да стори?… Той й се кълнеше, той мислеше да се съберат, да заживеят наедно. Но — той е още млад, с положение, неженен. Нему се иска да си вземе някоя млада, свенлива девойка и тихо, спокойно да прекара живота си като всички хора. Вижда му се глупаво и някак лудешко да се поведе по ума на една „лека“ рускиня. Той не можеше да се отдели от света, не можеше да слезе от положението си… И как тъй? Мислимо ли е? — Какво ще кажат роднини, приятели? Да рекат хората: „Инженер Кръстев взел чужда жена“…
Той се мъчи да се оправдае пред себе си, да каже, че той не е виновен; но при това и сам пак чувства, че и тя… не е виновна. Тя не е „развалена“, „лека“ жена… Тя е… необикновена, силна — велика. Пред нейното лице той е ничтожен, дребнав — дребен е и целият свят… Тя стои високо, недостигаема. — Тя искаше да го издигне и него нейде високо, дето нищо се не чува. И той нема толкози сили… той е слаб… И вместо това… той я уби, бездушно я уби. Той е престъпник, убийца й… Ще отговаря, той ще тряба да търпи своето… наказание.