„Но законите не преследват такива престъпления — минава през ума му. — За тях… наказания няма…“
И той повдигна глава. Всичко сякаш е замъглевено окол него. Докривява му — и той наново се тръшва разплакан в леглото. „Няма, няма — безсъзнателно шепти инженерът, — няма кой да те защити теб, моя бедна, мила Мишка, няма в тоя свят закон, който да защити правата на твоето искрено сърце… Защото всички… всички ние сме злодеи…“
И със стиснати ръце, свит, той си заравя главата във възглавницата. Нещо сякаш хвучи над главата му, умът му се вдървява. Той премалял, той се униса в страданията си.
Буден ли е или спи — и той сам не знае. Като да е потънал, да е увиснал всред пространството, без да разбира, без да чувства нищо наоколо.
„И утре — минава неволно през ума му — ще удари първият камбан.“ Представя му се как тежкият звън ще се разнесе над замрелия от тъга град, как ще затупат сърцата, ще се разплачат всички-всички — за хубавата руса Мишка… А него ще гледат с презрение — той не ще може лице да покаже вън от къщи… Ще го презират… И тя умряла, а той не ще може да я види… да я види за последен път… Ще я погребат и него няма да пуснат дори до нейния гроб… да поплаче над гроба й, защото я обича… защото тя го е обичала и за него… за него е умряла… И потопен в адски мъки, той ужасно страдае за нея… Боли го — като да го гризе нещо… нещо като въглен гори сърцето му.
Незабелязано Кръстев заклюмва, унася се. Всичко се смутолява из душата му — той сякаш е безсилен да чувства и като че ли заспива…
„… Ах, Мишка, Мишка — като да бълнува той, — ако сега би ме видяла… ако би ме разбрала…“
И той като да вижда, че е сам, чужд в тоя свят… Притиснат от мъчителен сън, той не може да се опомни.
… Но той, убиецът, няма право да тъжи… защото злодейците не плачат над жертвите си… Тя ако би го видяла сега, би се хвърлила върху му — и с нокти би му извадила очите… да не плаче.
И Кръстев се още повече сви.
В туй време над вратите зачовърка и застърга — мишка. Нейното скърцане все повече и повече се усилва.
Като насън инженерът вижда, сякаш че тя — облечена в бяло облекло, иде, приближава се към неговите врата… „Тя, Мишката… иде…“ Той се разтреперва и колкото по се пробужда, толкова по-ясно чува човърканията на мишката…
Нещо се преобръща в него, той се забравя.
„… Иде — мисли си — и какво ще иска сега тя от мен?… Аз… нали… защо?… Какво… Аз затворих…“
И той вече чувства как всеки миг тя се приближава към него… Ето сега ще влезе…
Мишката продължава да човърка в тавана.
В съня си той скача, открива очи: в полутъмната стая трептят лъчите на ламбата. Наоколо глушина, като да се е спотаило всичко от страх. Само мишката по-силно и по-силно загризва.
Инженерът почувства мигом нещо ужасно. Като че ли идат при него мъртви, костеливи хора… Още малко — и ще го нападнат… и тогава…
„… Ами сега?…“ — той не знае сам що да стори… Завъртя плахо очи насам-натам — вратите са затворени.
„… Мишките ще прегризят и ще влязат“ — сякаш помисли той нечаяно…
Помери да скочи из прозореца, но не се реши. И той дръпна шапката си и замаян изхвръкна из вратата.
III
Запъхтян, с широко отворени плахи очи, той върви бърже-бърже по пустата улица. Из загърнатите в мъгливата плащ на нощта домове злокобно се е спотаил животът. Всичко глухо. Тук-таме се мерне свещ или фенер, светлината на които незабелязано се дави в мрака. Жива душа се не среща тъдява.
А инженер Кръстев все върви. Той като че ли се бои да го не застигне нещо — какво, и сам не знае, само чувства, че нещо ужасно, страшно го гони. Нещо тайнствено, могъщо, което се провира и в самата му душа, нещо необикновено. Той бяга. И всичко, което досега го мъчеше, като да влезе минутно в него, той го заключи в себе си… Де е тръгнал, де отива, той не знае.
Далече нейде в ъгъла на улицата му се мярва светлина — отворена врата; пристъпва още няколко крачки — вижда кръчма. И неволно краката му го понисат нататък.
В тая малка бедна кръчма, си мисли той, никой няма да го познае — не могат го намери в нея… Тя е тъй затънтена…
Кръстев се приближи и прескочи прага, като инстинктивно се наведе: кръчмата бе ниска, опушена. Покрай изцапаните маси бяха насядали няколко дрипави хора. Едни играят, други знаменателно погледват пред себе си шишето с вино. Замъглявени от тютюневия дим, на Кръстева се показаха някак таинствени, чужди… Те го изгледаха въпросително, той почувства техните погледи, но правеше усилие над себе си да се покаже, че уж не обръща никакво внимание. Приближи се до една свободна маса, седна и се изви към кръчмаря — възвисок, с мазни, засукани черни мустаци човек, с бели фланелени ръкави, по жилетка, на която виси дълъг сребърен кордон.