В туй време на тавана мишката пак загризва. Кръстев чува нейното стъргане като насън — и обръща глава; счува му се, че тук, там, на тази страна, на онази, навред човъркат мишки… хвърлят се към него и ето ги като мраве по столовете, по леглото, по масата — навред подскачат, гледат го — всички извили глави и все на него налитат… Те вече гризат тялото му, хрускат костите му: ще влязат в него, в самата му душа. Той се свива на кълбо от болки и страх. Ала мишките се провират, проядат му корема и наскачват из него, сякаш че ли е хралупа. Прегризват му ребрата и ето че една навожда малката си муцунка вече и към сърцето му… Заяда, дърпа едно по едно късче от него, ръфа го, сдъвкано го изплюва… другите го ръфат и също го изплюват… и той гледа тези парчета и всяко от тях захваща да го боли… Сърцето му е вече проядено и черна кръв бликва, излива се от него… и той вече слабее-слабее. А мишките се къпят в локвите на кръвта му. Той си стиска ръцете — гърчи се от болки. Цял е прояден — останал е само мозъкът… Но ето вече мишките се хвърлят и към главата му — една загризва при сляпото му око, иде и друга… Захващат да гризат черепа му и той чувства как прегризват вече костта — как тя отънява, пращи, сякаш че с трион я режат… Вече мишката издига предния си крак и бутва горнята част на главата му — тя пада на земята като кратуна… мишките подскачат към него… и ето на търкало се нареждат и захващат да ядат мозъка му. А мозъкът му е бял, смотан като надути черва, тлъст; те отварят колкото могат малките си уста и лапат мазния му мозък… Задавят се, раздърпват го — ей повличат го по пода… разцапва се… И вече черепът му е празен и в него наскачват мишки една върху друга…
„Аз вече съм умрял — му минава през ума, — аз нямам мозък, цялото ми тяло е продънено… и няма… не усещам вече нищо.“
А всъщност той чувства страшни болки. И обезумял от ужас, Кръстев вдига ръка да удари една мишка, но юмрукът му със сила хлътва в меката постеля, попръскана от нечистотиите на бълването. Мокротата го сепва.
„Попръсках се с мозъка си…“ — минава му през ума.
И той скача, отваря широко очите си, цял настръхнал.
Първите бледави лъчи на деня, които се премъкваха през черните дебели облаци, трептяха в прозорците. В стаята още неясно се очертават предметите.
Той още не може да се опомни.
Инстинктивно снема от стената висящия револвер и с натегнала глава се връща пак към леглото.
„Само да има смелост някой да се доближи! — И той се простира на креватя, като стиска револвера: — Всички като мухи ще пречукам…“
И уморен отпуща пак глава върху възглавницата. Иска му се да увери сам себе си, че той е подплашил вече мишките — те няма да посмеят вече да пристъпят. Но ослушва се — на тавана мишката пак продължава да гризе.
И запъхтян, настръхнал, с разтреперана ръка, той издига револвера, обтяга кондака.
Мигом огнен език се показа от устата на оръжието и се изгуби в облак миризлив пушек. Един силен гръм разтърси наоколо, а на тавана се зачу плачливо цвърчене.
Кръстев се сепна. Стори му се, че направи нещо решително, уби… „Престъпник… убийца…“ — му минава през ума. Скача от кревата, дръпва си шапката и тичешком, със силно разтупано сърце, избягва навън…
V
Небето се продираше. Мъгливият ден вече проясняваше запустелите улици. Тук-таме се мерне някой ранобуден работник, стъпките на когото сурово заглъхват из околната глушина. А нейде шумно затракат кепенци — отварят дюгените…
Кръстев бягаше. Той искаше да върви, да побегне, да отпътува надалеч-надалеч — да се спаси.
Като да го гонеше нещо.
И незабелязано той се изстъпи на брега на морето. Денят като да се огледваше плахо в морските вълни, които светнали игриво се гонеха към брега. На Кръстева му се струва, че там, далеч, на воля, всред ширините на морето, което се губи из хоризонта, е спасението, там той може да отдъхне свободно, да се отърве…
Параходният рев, който изтрещява наоколо, сякаш го пробужда и той машинално се приближава до лодките на пристанището.
— Хайде, качвай се, че тръгва — не можем го стигна… — каза каикчията, като го погледна повелително.
Той, без да знае защо, се покорява и влиза в лодката. Завъртяват лопатите.