Саки
Мишката
От най-ранно детство до средната си възраст Тиодърик Волър бе живял под крилото на любещата си майка, чиято основна грижа бе да го предпазва от „грубата действителност“, както тя се изразяваше. Когато майка му се помина и той остана сам, Тиодърик откри, че действителността наистина е груба, далеч по-груба, отколкото е нужно. За човек с неговия характер и възпитание дори най-обикновеното пътуване с влак бе истинско изпитание, съпроводено с безброй тревоги и неприятности.
Една септемврийска сутрин той се настани във второкласното купе крайно потиснат и притеснен. Връщаше се от гостуване у един провинциален викарий. Домакините се оказаха сърдечни и любезни хора, но никак не държаха на реда и точността, а от това винаги могат да произлязат неприятности. И наистина. Бяха пропуснали да поръчат на слугата кога точно да запрегне понито във файтона, с който трябваше да откара госта на гарата. Наближи часът за тръгване, а от слугата нямаше и следа. Положението беше критично и Тиодърик се видя принуден с нямо, но дълбоко възмущение да се залови сам да впряга понито. Дъщерята на викария дойде да му помага и двамата пипнешком се залутаха из полутъмната барака, наречена конюшня, в която наистина миришеше на коне, но от ъглите й се носеше и миризма на мишки. Тиодърик не се страхуваше от мишки, обаче ги причисляваше към най-противните творения на природата и смяташе, че провидението отдавна е трябвало да разбере колко ненужни са на света, и без колебание да ги извади от употреба. Когато влакът потегли плавно от гарата, Тиодърик беше вече силно изнервен; притесняваше го мисълта, че безукорно чистите му дрехи лъхат на обор и че по тях сигурно има полепнали плесенясали сламки. За щастие в купето имаше само още един пътник — една дама приблизително на неговата възраст, която продължи да си дреме и не му обърна никакво внимание. Влакът щеше да пристигне на крайната гара след около час, без да спира никъде по пътя, а вагонът беше от по-стария модел, без коридор, тъй че нямаше опасност други спътници да нарушат относителното уединение на Тиодърик. Но едва влакът бе набрал обичайната си скорост, и той усети с почуда, но доста осезаемо, че не е сам със спящата дама; не беше сам дори и в собствените си дрехи. Нещо топло, невидимо, но острозъбо пълзеше по плътта му. Очевидно, докато бе впрягал понито, някоя от тези противни твари — мишките, се бе уплашила и в суматохата бе успяла да се вмъкне неусетно в най-близкия подслон. Тиодърик започна да потропва леко с крака, да се отърсва и да се щипе яростно тук-там, но не можа да прогони неканения гост, чийто девиз явно бе „все по-нагоре“. Законният собственик на дрехите се отпусна отчаяно на тапицираната облегалка и се залови трескаво да измисля план, как да се освободи от наемателя си. Изключено бе цял час да изпълнява мъчителната роля на приют за странстващи мишки (възбуденото му въображение вече бе удвоило броя на неукротимия нашественик). Най-сигурно можеше да се избави от мъчителя си, като свали част от дрехите, но при мисълта да се разсъблече пред една дама, дори и по толкова уважителна причина, ушите му пламнаха от срам. Той никога не си бе позволявал волността да покаже дори крайчеца на ажурените си чорапи пред нежния пол. И все пак би могъл да опита — дамата изглеждаше дълбоко заспала, а мишката сякаш се стремеше упорито за няколко минути да покори върха Вандеряр. Ако може да се вярва на теорията за прераждането, тази мишка в предишния си живот сигурно е била член на клуба на алпинистите. От време на време, докато се катереше нетърпеливо, тя изгубваше опора и се хлъзваше надолу с около сантиметър-два и тогава от страх или по-скоро от гняв го ухапваше. Това предизвика Тиодърик накрая да се реши на най-смелата постъпка в живота си. Почервенял като цвекло, вперил неспокойно поглед в спящата си спътница, той бързо и безшумно закрепи краищата на пътническото си одеяло за багажниците от двете страни на купето, така че го раздели напреко с плътна завеса. В импровизираната гардеробна той с бясна скорост съблече туидения си костюм, за да освободи мишката от принудителния затвор, а себе си — от нахалното й присъствие. И тъкмо когато свободната вече мишка скокна пъргаво на пода, одеялото се откачи и от двата края и също се стовари долу. В този миг дамата се събуди и отвори очи, а сърцето на Тиодърик замря от ужас. С пъргавина, с която можеше да съперничи на мишката, той се хвърли върху одеялото, уви с широките му дипли разсъблечената си фигура чак до брадичката и с обратен скок се строполи на мястото си. Докато чакаше безмълвно дамата да дръпне внезапната спирачка, кръвта му биеше до пръсване във вените по врата и челото. Дамата обаче само погледна мълчаливо странно омотания си спътник. Дали бе видяла всичко, питаше се Тиодърик, а ако ли не, какво ли си мислеше, като го гледаше в този вид?