— Изглежда, съм се простудил — реши се най-после в отчаянието си да проговори той.
— Колко жалко — отвърна тя. — Тъкмо се канех да ви помоля да отворите прозореца.
— Мисля, че е малария — добави Тиодърик, като потракваше леко зъби колкото от уплаха, толкова и за да подкрепи обяснението си.
— В чантата си имам шише с коняк, ако желаете да се постоплите, подайте ми я — каза спътницата му.
— За нищо на света… тоест искам да кажа, че аз не се лекувам с нищо — побърза да я увери той.
— Навярно сте я хванали в тропиците?
Тиодърик, чиято връзка с тропиците се свеждаше до едно сандъче с чай, което някакъв вуйчо му изпращаше като дар веднъж годишно от Цейлон, разбра, че и измислицата с маларията ще се провали. А дали не е по-добре, разсъждаваше, да й разкрия постепенно истинската история?
— Страхувате ли се от мишки? — осмели се да заговори отново Тиодърик, като се изчерви до краен предел.
— Не, освен ако са толкова много на брой, колкото онези, които изядоха епископ Хейто. Защо питате?
— Една мишка току-що ми пълзеше в дрехите — отвърна Тиодърик с глас, който сякаш не беше неговият. — Много неприятно преживяване.
— Сигурно, особено ако носите тесни дрехи — забеляза тя. — Но мишките имат странни представи за удобство.
— Трябваше да се освободя от нея, докато вие спяхте — продължи той, после шумно преглътна и добави: — И тъкмо по тази причина сега съм в това състояние.
— О, едва ли измъкването на някакво мишле може да предизвика простуда — възкликна тя така шеговито, че Тиодърик се възмути.
Сигурно е видяла всичко и сега се присмива на конфузното му положение. Цялата му кръв отново се качи в лицето, болезнен срам завладя и захапа душата му, сякаш я гризяха несметен брой мишки. А после, когато способността му да разсъждава се възвърна, на мястото на унижението се настани истински ужас. С всяка изминала минута влакът се приближаваше стремително към претъпканата с хора крайна гара, където сковаващият го от отсрещния ъгъл на купето поглед щеше да се смени с детски любопитни очи. Имаше все пак някаква слаба, отчаяна надежда, че спътничката му може отново да заспи. Но броените минути отминаваха, а с тях гаснеше и надеждата. От време на време Тиодърик крадешком поглеждаше дамата, но тя не проявяваше никакви признаци на сънливост.
— Мисля, че наближаваме — обади се след малко тя.
Тиодърик вече бе забелязал с нарастващ ужас как навън прелитат скупчени на групи малки грозни къщи, които възвестяваха края на пътуването. Забележката на дамата му подейства като сигнал за тревога. Подобно на подгонено животно, което излиза от скривалището си и се втурва лудешки към някакво убежище, където поне временно ще се чувства в безопасност, Тиодърик отметна одеялото и като обезумял взе да навлича разхвърляните си дрехи. Край прозореца се мяркаха една след друга неугледните гарички на предградието, сърцето на Тиодърик биеше до пръсване, в гърлото му бе заседнала буца, а в отсрещния ъгъл, към който не смееше да погледне, цареше ледено мълчание. Най-после, когато Тиодърик се отпусна на мястото си облечен, но вече изнемощял от напрежение, влакът забави ход и жената проговори.
— Ще бъдете ли така любезен — попита тя — да помолите някой носач да ми намери файтон? Неудобно ми е да ви безпокоя, след като не се чувствате добре, но слепият човек става напълно безпомощен на железопътна гара.