Евгений Лукин, Любов Лукина
Мисионери
Hell is paved with good intentions
В страх и смут начевам тази страница, тъй щото корабът, де срещнахме днес, воистине бе послание дяволско.
Ужасен щорм откъсна каравелата ни от ескадрата, отнесе я далеко на юг и стихна. Плавахме по необичайно спокойно безкрайно море, и не виждахме ни остров, ни платно, когато изведнъж марсовият викна, че ни преследва някакъв кораб.
С прискърбие си спомням, че от устата на капитана, човек достоен и набожен, се изтръгна богохулство — решил бе, че марсовият е пиян.
Отивайки до борда, в недоумение се взрях в пустинната водна равнина, но след туй пелената падна от очите ми, и неволно споменах името Господне. Не платноход — по-скоро призрак на платноход плаваше на оръдеен изстрел от нас.
Отначало забелязах само очертанията му, и стори ми се за миг, че е прозрачен, че през него смътно просветват люлеещите се морски вълни. Зрението ме бе подлъгало — люлееха се петнисти платна: зеленикави, сиви, синкави. Толкоз различни бяха те от белите платна на каравелите, красещи подобно облаци синьото лоно на водите!
Невижданият съд не отстъпваше по размери на кораба ни, но бордовете му бяха ниски, и очертанията напомняха остроносите лодки на не знаещите Бога островитяни.
В тревога капитанът заповяда да заредят бомбардите на десния борд, и аз възнесох към Господа молитва за спасение, тъй като какво ли добро могат да изпратят насреща ни тези непознати води, тези обширни владения на дявола!
И молитвата ми бе чута: скоро разбрах, че не напразно се люлеят призрачните платна — не решавайки се да ни доближат, езичниците се готвеха за завой.
Но как да предам що стана по-натам? Ще ме осмее всеки, стъпвал поне веднъж на неспокойната корабна палуба.
Видях го с очите си: съдът, морският съд, заплува назад, без да се обърне! Заострените му кърма и нос като че ли бяха сменили местата си. Моряците често прегрешават с небивалици, но на слуга Божий не подхожда да лъже: двуглав, както и подобава на пратеник дяволски, корабът се отдалечаваше от нас, сливайки се с породилия го океан.
Едва тогава различих аз, че туй не е един, а два съда, непостижимо и противоестествено свързани един с друг. Мачтите им не се устремяваха нагоре, но наклонени една към друга прекръстосваха върховете си над общата палуба. В далекогледната тръба успявах да различа в невидимия оттук такелаж мъничките фигурки на голи тъмнокожи матроси. Диваци? Бесове? Да, но на петнистата им палуба заплашително блестеше метал, и стори ми се дори, че различавам обърнати към нас странни многостволни оръдия.
Въпреки протестите на уплашените офицери и глухия ропот на екипажа, капитанът ни заповяда да се стреля с бомбарда след отплуващия кораб. Гюллето пролетя едва половината от разстоянието и безцелно заподскача по водата.
Никому не е дадено да изкушава безнаказано съдбата, и морската далечина се отзова с приглушен грохот, подобен на рева на разбудено чудовище. От почти неразличимия вече кораб-призрак се надигна и протегна към небето тънък пръст от черен дим. Протяжното виещо свирене, що чухме после, ни накара да треперим. Но напразно се взирахме в небето, търсейки отде иде звукът.
Господи, спаси ни и ни защити! Тъй като по твоя воля и в името твое навлязохме в тез пустинни води. Вече четири големи и осем малки острова прозряха светлината на истинската вяра. Дай ни сили да доведем докрай започнатото дело, пълно с подвизи и лишения!
Тъй се молех, стоейки на палубата и слушайки затихващия надалеч протяжен вой. Плахост ме обхваща, щом си помисля какви ли още порождения на бездната ще срещнем. Защото не напразно е начертано на картата, разгъната в каютата на капитана: „Тук има дракони…“
Разузнавачът не успя да достигне до катамарана за някакви си петстотин метра. Само преди миг той още летеше, мяташе се на неголяма височина, оставяше зад себе си неравна ивица дим, след това проблясна — сякаш илюзия — блясък, син върху синьо, пръснаха и се запремятаха черни парчета, и невидима сила бавно разкъса ракетоплана надве.
Беше експлодирал спиртният резервоар — там нямаше какво друго да експлодира.
Момент, и… Закъснялият звук глухо блъсна тъпанчетата. Нещо просъска над главите им и с лек трясък се удари в кърмата. Сехеи не издържа и се обърна настрани. „Край, Куция“ — безсилно помисли той, и в този момент тъмните татуирани лица на воините се изкривиха от радост. Четиридесет гърла изреваха яростно!